Латинската дума familia, която в повечето езици е възприета в същия вид, не е тъждествена по своето пълно семантично съдържание с думата „семейство“. Съдържанието на термина familia е значително по-широко от това на „семейство“, тъй като по-точно обозначава домакинството като цяло – тоест обхваща както лицата, които са част от семейството, така и вещите, както ни информира юристът Улпиан в Digesta (D. 50.16.195.1–2):
„1. Нека разгледаме как се разбира названието „домакинство“. То се разбира по различни начини; защото се отнася и до вещи, и до лица: до вещи – както например в Закона на Дванадесетте таблици в думите „нека най-близкият агнат да държи домакинството“. Названието „домакинство“ обаче се отнася до лица, когато законът говори за патрон и освободен роб: „от това домакинство“ или „в това домакинство“; и тук е прието, че законът говори за отделни лица.
2. Названието „домакинство“ се отнася и до всякакво corpus, което е обхванато от правен статус, присъщ на членовете му или общ за цяла сродствена група. Ние наричаме няколко лица „домакинство“ по особен правен статус, ако те естествено или по закон са подчинени на властта на едно лице – както е в случая с pater familias, mater familias, filius familias, filia familias, и онези, които следват след това, например внуци и внучки и т.н.“
(превод Watson 1985, 463–464)
'Familiae' appellatio qualiter accipiatur, uideamus. et quidem uarie accepta est: nam et in res et in personas deducitur. in res, ut puta in lege duodecim tabularum his uerbis 'adgnatus proximus familiam habeto'. ad personas autem refertur familiae significatio ita, cum de patrono et liberto loquitur lex: 'ex ea familia', inquit, 'in eam familiam': et hic de singularibus personis legem loqui constat. Familiae appellatio refertur et ad corporis cuiusdam significationem, quod aut iure proprio ipsorum aut communi uniuersae cognationis continetur. iure proprio familiam dicimus plures perso-nas, quae sunt sub unius potestate aut natura aut iure subiectae, ut puta patrem familias, matrem familias, filium familias, filiam familias quique dein-ceps uicem eorum sequuntur, ut puta nepotes et neptes et deinceps.
От цитирания текст е ясно, че в римската familia влизат всички лица, които са под властта на pater familias, и по същия начин се определят като членове на неговото домакинство чрез определението familias. В по-широк смисъл в familia се включват всички кръвни роднини (cognati) или роднини по брак. В още по-широк смисъл римското семейство обхваща цялото лично имущество, състоящо се от вещи и от роби. Самият начин, по който е структурирана семейната динамика и йерархията в нея, показва, че семейството е разглеждано като градивна единица на римското общество и е възприемано метафорично като микромодел на държавата. Затова е било особено важно отношенията в рамките на семейството да бъдат регулирани чрез стабилна йерархия и закони, които да я поддържат.
Това тълкуване се подкрепя от етимологията на думата familia, която според de Vaan (Etymological Dictionary of Latin and the other Italic Languages, s.v. famulus) произлиза от праиндоевропейския корен *dhh₁-m-elo- „основа, фундамент“. Като сродни форми се посочват гръцките думи θεμείλια „фундаменти“, θεμέλιος „този, който принадлежи към основата“, както и θέμις „закон“. Тоест всичко, което принадлежи към дома – основата, фундаментът, включително неговата структура и отношенията между лицата, произхождащи от тази структура – се нарича familia. Близко значение има гръцкото οἶκος „дом, домакинство“, основа на всички думи с еко- (икономика, екология и др.), което има същия корен *ueiḱ- / *uoiḱ-, както лат. vicus „селище, група домове“. Славянската дума „семейство“, от своя страна, според Преображенски (Этимологический словарь русского языка, s.v. семья) произлиза от индоевропейския корен *kei- „лежа, живея“ (гр. κεῖμαι „лежа“), от който произлизат понятията за „жилище“ и „място на обитаване“.
Принадлежността на индивида към определена familia е имала огромно значение в римския обществен и правен живот. За определянето на правата на лицето особено важно е неговото положение в семейството – дали е независимо, под собствена власт (sui iuris), или е под властта на друг (alieni iuris). Лицата със статус alieni iuris са под властта на pater familias, който не е задължително биологичният баща, а по-скоро най-възрастният член на фамилията със sui iuris статус, притежаващ пълните права на римски гражданин (civis optimo iure). Pater familias е опората на римския семеен модел, защото неговата власт над останалите членове е връзката, която ги обединява в общност.
Обикновено pater familias има власт над:
своята съпруга (uxor), ако тя е влязла в брак cum manu („под ръка“, т.е. под властта на съпруга);
своите деца;
своите внуци – потомците на синовете, които са под негова власт (potestas);
узаконените и осиновени деца;
робите и зависимите от него лица.
Терминът agnatio обозначава връзка, основана на семейноправна зависимост, която не е задължително кръвна. Кръвното родство (cognatio) в ранния период не е имало голямо правно значение, но постепенно придобива такова – особено за наследяването ab intestato. В късната империя агнатското родство губи значение, а Юстиниан го отменя окончателно в Novella 118.
Условие за възникване на римска familia не е непременно сключването на брак, а промяната на статуса от alieni iuris към sui iuris. Това се случва чрез еманципация приживе на pater familias, или след смъртта му – само от онези, които са били непосредствено под неговата власт (sui heredes). Така те могат да създадат собствена familia дори и без брак и потомство.
Когато filia familias бъде еманципирана, тя образува свое собствено семейство, но то приключва с нея – защото ако тя се омъжи, нейните деца стават част от агнатското семейство на съпруга:
„Mulier autem familiae suae et caput et finis est.“
Digesta 50.16.195.5
(„Жената е и начало, и край на собствената си фамилия.“)
За брака
За да се развие по-нататък семейството, необходимо е да се сключи брак, в който децата ще бъдат създавани по естествен път и/или чрез осиновяване. В латински език думата „брак“ има три обозначения с различна етимология, които се използват равностойно и насочват към различните функции и задачи, произтичащи от тази връзка: coniugium; nuptiae; matrimonium.
(1) Coniugium посочва взаимната връзка (quasi commune iugum), съединението между мъж и жена.
(2) Nuptiae е свързано с глагола nubere, който обозначава церемония, при която булката сваля воала, тъй като nubo има и преходно значение „покривам с воал“, и има същата етимология като nubes („облак“) (Oxford Latin Dictionary s.v. nubo).
(3) Matrimonium е термин, който насочва към задълженията на майката в съюза (matris (mater = майка) munus (moenus = дълг, задължение)).
Всички тези наименования се отнасят до връзката, създадена между мъж и жена, която според закона трябва да бъде моногамна (никой не може да има повече от една съпруга) и екзогамна (бъдещите съпрузи трябва да бъдат търсени извън клана), както е потвърдено в Кодекса на Юстиниан:
„Известно е като общ закон, че никой, който се намира под върховната власт на Рим, не може да има две съпруги, тъй като дори в едикта на претора такива мъже са белязани с правно безчестие (infamia). Съдията с необходимата юрисдикция няма да позволи този въпрос да остане ненаказан.“ (прев. Frier 2021, 1129)
„Neminem qui sub dictione sit Romani nominis, binas uxores habere posse vulgo patet, cum et in edicto praetoris huiusmodi viri infamia notati sint. Quam rem competens iudex, inultam esse non patetur.“ (Cod. Just. 5.5.2. De incestis et inutilibus nuptiis)
Законите – както и горепосочените названия за брак – се отнасят до брак, основан на ius civile, закона, който се ползва само от римските граждани (cives Romani), които имат ius conubii (право на законен брак, iustum matrimonium), и само такъв брак може да създаде familia. В такъв брак правата и на двамата съпрузи са защитени по отношение на тяхното имущество и наследяване, както и в случай на развод. Но ако бракът произтича от обичаите на други народи (ex iure gentium) или, като цяло, е съюз между мъж и жена, които нямат ius conubii, тогава става дума за незаконен брак – matrimonium iniustum или non legitimum – който не създава familia. В незаконните бракове правата нито на съпрузите, нито на децата се защитават, тъй като децата, родени в такъв брак, се считат за незаконни и получават обозначението naturales („естествени, родени“), вместо legitimi („законни“). Тяхната майка, освен това, никога няма да стане uxor или coniunx, двата термина, които показват, че жената е в законен брак (matrimonium iustum). За законна съпруга по-рядко се употребява и терминът marita – женският еквивалент на maritus („съпруг“).
Незаконните съюзи имат и свои специални названия:
(1) Concubinatus – вид съжителство, разрешено при Август чрез Lex Iulia et Papia, отнасящо се до лица с неравен статут, при условие че мъжът не е вече в законен брак. Жената в този съюз се нарича concubina („конкубина“, с която мъжът споделя легло); тя не е нито pellex („любовница“), нито uxor („законна съпруга“), а uxoris loco („на мястото на съпруга“). Децата от този съюз не са legitimi, но не са и spurii („копелета“), а naturales („естествени“).
(2) Contubernium е съвместно съжителство между свободен човек и робиня или между роби. Буквално означава „общо шатро“, тоест общо жилище на роби, които живеят като съпрузи; оттук и вторичното значение на съюз, ясно извън законовите разпоредби. Contubernium се превръща в iustum matrimonium, когато робите получат свобода.
Законният брак, от друга страна, може с право да бъде наречен процес, тъй като протича в няколко етапа. Първият етап е годежът (sponsalia), след това обещанието за зестра (dotem promittere, dotis promissio/dictio), сватбената церемония (nuptiae), и разтрогването на брака (dissolutio matrimonii), което най-често настъпва вследствие смърт на един от съпрузите или при развод (divortium); във всеки случай разтрогването обикновено е придружено от връщането на зестрата (dotem remittere), с което приключват задълженията между съпрузите. Ако има деца, те, разбира се, остават в домакинството на своя pater familias.
Годежът е част от процеса на брака (nuptiae) и представлява формално обещание; оттук и названието sponsalia (spondeo = „тържествено обещавам“), т.е. годеж. При този акт е обичайно да се даде обещание за зестра (promissio dotis), както и да се сключат споразумения (pacta) в случай на отклонения от законовите разпоредби, отнасящи се до зестрата. Бащите уреждат бъдещ брак само ако бъдещите съпрузи в семейството имат статут alieni iuris. Това означава, че се намират под бащинска власт (patria potestas). Дори когато са под бащинска власт, те могат да откажат да дадат съгласие – едно от условията за уреждане на годеж и сключване на брак. Но това право е ограничено за момичето, тъй като тя може да откаже избора на баща си само ако той е избрал безпътен или безсрамен мъж (Digesta, 23.1.12).
Макар че в най-ранния период годежът е бил неофициален акт без конкретни правни последици, често е последван от формален договор и обещания, които носят определени последици. Постепенно sponsalia се превръща в узаконена част от процеса на nuptiae. В класическото право едната страна не може да съди другата за щети поради нарушено обещание, поради правилото че бракът трябва да бъде свободен (Libera matrimonia esse antiquitus placuit; Cod. Just. 8.38.2). За разлика от брака, за годеж не се изисква писмен документ, нито свидетели. Често се използват посредници, т.нар. сватовници.
Най-често сватовник е pater familias, но в Кодекса на Юстиниан (Cod. Just. 5.1.6) е посочено, че сватовник може да бъде и външно лице (extraneus), което може да получи 5% от сумата на зестрата. Това всъщност е императорски рескрипт, който ограничава сумата, която посредникът може да получи.
Относно възрастта не важат същите ограничения както при сключване на брак, тъй като бъдещите съпрузи могат да бъдат непълнолетни, но на такава възраст, че да разбират какво им се случва, а това е седем години.На други места се посочва, че момичетата могат да бъдат сгодени дори при своето раждане.
В Dig. 23.2.1 Модестин определя:
„Бракът е съюз на мъж и жена, общност за целия живот, споделяне на божествен и човешки закон.“
Условия:
ius conubii (гражданство);
възраст – момиче 12, мъж 14 (Inst. 1.10; Cod. 5.4.24);
affectio maritalis;
предписана форма.
Бракът не се регистрира държавно. Основата е affectio maritalis + deductio in domum (въвеждане на жената в дома). Най-простата форма е usus (съжителство). Други форми:
coemptio – формална покупка
confarreatio – религиозна церемония с farreus panis
В cum manu жената влиза в agnatic familia на съпруга и става filiae familias loco. Под властта му е до смъртта му. Няма право на имущество и не може сама да поиска развод. Става наследник (sui heres) при неговата смърт.
При sine manu жената остава под patria potestas на баща или под tutela (ако е sui iuris). За да запази независимостта си, тя трябва ежегодно да отсъства три нощи – usurpatio trinoctii (Lex XII Tab. VI.4 = Gai. I.111).
Брак не се допуска при:
• вече съществуващ брак
• душевно заболяване (пречка само преди сключването)
• кръвно родство – родители/деца, дядо–внучка и др. (Gai. 1.59)
• в странична линия – до VI степен (ранно), до IV степен (класическо право)
• осиновителен род в същите граници
• брак брат–сестра (винаги забранен)
• настойник–подопечна
• сенатор–освободена жена (Lex Iulia; Lex Papia Poppaea)
Според Павел:
„Бракът се прекратява чрез развод, смърт, плен или поробване.“ (Dig. 24.2.1)
Плен води до загуба на status libertatis → отпада ius conubii → бракът престава. Ако пленникът се завърне, бракът може да продължи (Dig. 24.2.6).
Държавата не регистрира разводи. Свидетели са достатъчни. Термини:
divortium – двустранно прекратяване
repudium – едностранно, „репудиум“, евентуално и значение „изгонване“
При Юстиниан едностранният развод временно е почти невъзможен, отменено от Юстин II. При Константин жената може без наказание да се разведе само при доказани: убийство, отравяне, оскверняване. Ако няма iusta causa, губи зестрата.
След развода не се спори за децата – те остават при бащата. Спорът е за зестрата. Жената не може да се издържа без нея, затова зестрата е собственост, дадена за поддържане на дома. Съпругът я управлява като usufructuarius.
При развод или смърт:
„зестрата трябва да бъде върната на жената“ (Ulpian, D. 24.3.2)
Право на иск: actio dotis. Връщане частично, с удръжки за разходи и деца.
Видове:
dos profecticia – от бащата; връща се на бащата/жената
dos adventicia – остава при съпруга, ако не е уговорено друго
Законът определя срок за връщане. Ако жената напусне без iusta causa → губи зестрата.
Папируси от Египет показват практика на брачни договори, които уреждат размера и връщането на зестрата. Затова двустранните разводи са малко документирани – не е нужно писмено доказателство. При налични документи не се дават причини, а само потвърждение за прекратяването и връщането на dos.
Даниела Тошева
Допълнителна литература:
Corpus iuris civilis, volumen tertium. (1959), Novellae Iustiniani, recognovit, Rudolfus Schoel, Berolini, MCMLIX.
Corpus iuris civilis, volumen secundum. (1906), Codex Iustinianus, Paulus Kruger, Berolini.
Corpus iuris civilis, volumen primum. (1928), Institutiones, Paulus Kruger, Berolini.
Crawford, M.H. (ed.) (1996), Roman statutes, vols. I-II, Institute of Classical Studies, School of Advanced Studies, University of London.
Frier, B. (2021) (ed.). The Codex of Justinian: A New Annotated Translation, Vols. 1–3. Kruger, P. (ed.) (1906). Corpus Iuris Civilis, vol. 2, Codex Iustinianus, Berolini.
Gaius. (1958), The Institutes of Gaius, Part I, Text with critical notes and translation, Francis De Zulueta, Oxford, Clarendon Press.
Gaius. (1963), The Institutes of Gaius, Part II: Commentary, Francis De Zulueta, Oxford, Clarendon Press.
Gaius. (1988), The Institutes of Gaius, ed. W. M.Gordon, O.F. Robinson, Duckworth, London.
Iustinianus. (1865), The Institutes of Justinian, English translation, introduction and notes, Thomas Collett Sandars, Londman Green, London.
Јустинијан (2019), Дигести: избор од брачното право: 23-24, предговор, превод од латински
јазик, белешки и индекс Даниела Тошева, Скопје, Д. Тошева-Николовска.
Legis Duodecim Tabularum Reliquiae. (1866), edidit, constituit prolegomena addidit Rudolphus Schoell, Lipsiae.
Mosaicarum et Romanarum Legum Collatio. (1913), with introduction, facsimile and transcription of the Berlin codex, translation, notes ad appendices by Rev. H. Hyamsom, Oxford University Press.
Remains of Old Latin III: Lucilius, The Twelve Tables. (1938), edited and translated by E.H. Warmington, Willian Heinemann ltd, Cambridge, Massachusetts, Harvard University Press, London.
Select Papyri in Five Volumes: Non-literary papyri. Public documents. Volume 2, with an English translation by A. S. Hunt First printed 1934, reprinted 1956, 1963.
Theodosiani libri XVI cum constitutionibus sirmonlianis et leges novellae ad Theodosianum pertinentes, Vol. I-II, ed. Th. Mommsen et P. Meyer. Berolini, 1905.
The Twelve Tables, (1952), translation P. R.Coleman-Norton, Princeton University, Department of Classics.
Watson, Alan. (ed.) (1985), The Digest of Justinian, I-IV vols., University of Pennsylvania Press, Philadelphia.
Законот на дванаесет таблици, (2018), превод од латински, белешки и предговор, Даниела
Тошева. МСУ, Свети Николе.