Всеки епиграфски надпис е, по своята същност, свидетелство за човешкото същество. Името, титлата, деянието или заслугата, издълбани в камък, представят правното и социалното положение на лицето, както и семейния му статус. Епиграфските паметници ни позволяват, с по-голяма или по-малка сигурност, да установим правния и социалния статус на отделни лица дори когато правните термини не са изрично посочени. Затова, преди да пристъпим към прочита на такива надписи, е полезно първо накратко да се запознаем с правните понятия persona и caput и с правото ad personas, тъй като именно чрез тях римската мисъл определя отношението между индивида и общността. Това означава, че накратко ще се запознаем със статуса на жителите в Римската империя, както и със съдържанието на римското гражданство, което е силно променлива категория не само в рамките на векове, но дори и в по-кратък времеви период.
Не случайно юристът Хермогениан започва разсъжденията върху правото именно с ad personas, защото: hominum causa omne ius constitutum est – „цялото право е създадено заради човека“, както е предадено в Дигестите (D. I.5.2.1). (Гай в първата книга на Институциите също обръща внимание на този дял от правото, а в Институциите на Юстиниан темата е засегната в първата книга с малко по-развит систематичен облик – (Just. Inst. I. 3. 26).)
Класификацията, на която се позовава, е следната:
право, отнасящо се до лица (ius quod ad personas pertinet);
право, отнасящо се до вещи (ius quod ad res pertinet);
право, отнасящо се до искове (ius quod ad actiones pertinet).
Това е само една от античните класификации на римското право — своеобразна систематизация на частното право, извлечена от граматическото и философско деление на субект и обект. Тя се засвидетелства най-напред при Гай (Inst. 1.1, 9), а след това в Дигестите (D. I,5,1) и в Институциите на Юстиниан (Inst. 1,2,12). Важно е да се има предвид, че тази систематизация не напълно съвпада със съвременните правни деления.
Може да се каже, че ad personas е онази част от правото, която се отнася до лицата — personae, т.е. правните норми, които регулират правния статус и правоспособността за действие в рамките на обществото (право на статус), както и положението в семейството (семейно право).
Въведението на Гай към „правото за лицата“ не започва с определение на предмета, т.е. понятието persona, а с класификация на самото това понятие; тази практика се прилага и в следващите раздели на правната теория и е запазена в Институциите на Юстиниан (Just. Inst. I.2) и в Дигестите (D. 1.5.3): „Първото разграничение в правото за лицата е това, че всички хора или са свободни, или са роби (aut liberi sunt aut servi).“ (Gai. Inst. I.9). Общото разделение на лицата е на свободни и поробени. В Институциите на Юстиниан (Just. Inst. I. 3. 1–2) libertas е определена, за да се обясни робството като неин полюс:
„1. Свободата, поради която хората се наричат свободни, е естествената способност да вършим каквото пожелаем, освен ако това не ни е попречено със сила или от закона.
2. Робството е институция на правото на народите (ius gentium), чрез която един човек е превърнат в собственост на друг, в противоречие с естественото право.“ (прев. Sandars 1865, 87) А именно, институцията на робството е единствената, която принадлежи към ius gentium и не съвпада с ius naturale. Тази позиция на Юстиниан обаче не се среща у Гай.
По-нататък делението засяга свободните, които — в зависимост от това колко права притежават — могат да бъдат римляни, латини и перегрини (dediticii). Най-важните фактори, които влияят върху статуса на едно лице, са:
(a) дали е родено свободно или като роб (libertas);
(b) дали притежава римско гражданство или не (civitas);
(c) какво е неговото положение в рамките на семейството (status familiae).
В рамките на римското общество всеки жител, независимо от пола, може да бъде
(1) римски гражданин, т.е. да има status civitatis, или
(2) жител с право на свобода: status libertatis, без да се ползва (изцяло) от правата на римското гражданство, или
(3) в положението на роб: in statu servitutis.
Римското гражданство не е имало еднакво съдържание за всички римски граждани (cives Romani); всъщност много малко граждани, които са имали status civitatis, притежавали всички права, предвидени от гражданството. Гражданинът с най-големи права, наричан civis optimo iure, притежавал следните права в сферата на публичното право: (1) право на гласуване в народно събрание (ius suffragii); (2) право да се кандидатира за обществена длъжност (ius honorum); (3) право да бъде записан в римските легиони; (4) право да участва в религиозни церемонии. В категорията на частните права civis optimo iure притежавал: (5) право на законен брак (ius conubii); (6) право да използва институтите на вещното право (ius commercii); (7) право на три имена (ius trium nominum).
Римското гражданство можело да бъде придобито по два начина: чрез раждане (ius sanguinis) и чрез натурализация (naturalisatio).
В първия случай гражданството по рождение се придобива, ако родителите имат право да сключат законен брак (ius conubii). Това право първоначално е било притежавано от римските граждани, но в определен период е било предоставено и на латините. Това означава, че бащата на дома (pater familias) е имал бащинска власт (patria potestas) над децата си, родени от законна съпруга, които ставали законни наследници на неговото имущество и на неговия статут: “Също и в наша власт са децата които добием в iustae nuptiae (граждански брак). Това право е изключително за римски граждани.” (Gai. Inst. I.55) .
Но ако един от родителите не е имал право на законен брак, тогава детето наследявало правното положение на майката. Въпреки това, в римското право този обичай, произхождащ от ius gentium, скоро бил премахнат посредством Lex Minicia. Самият закон е сравнително неизвестен, тъй като автентичният текст не е запазен; той е споменат единствено в Institutiones на Гай (Gai. Inst. I.78) и в Regulae на Улпиан (Tit. Ulp. 5.8). Освен това не е посочена годината на обнародване, нито са известни други подробности за закона. Предполага се, че е бил приет през 90 г. пр. Хр. Lex Minicia постановява, че дете, родено от родители с различен статус, придобива по-ниския статус:
"
Нашето твърдение, че потомството на римска жена и перегрин, при липса на conubium, е перегрин, е установено от Lex Minicia, която постановява, че детето трябва да следва статута на перегрина-родител. В обратния случай, когато римски гражданин вземе за съпруга перегрин, с която няма conubium, същият този закон предвижда, че потомството от този съюз ще бъде перегрин. Но именно в първия случай, който обсъждаме, Lex Minicia е била действително необходима; защото без нея детето по право би трябвало да приеме другия статут, тъй като детето на лица, между които conubium не съществува, приема статута на майката според правилото на ius gentium. Но разпоредбата на закона, че потомството на римски гражданин и жена-перегрин е перегрин, изглежда излишна, тъй като дори и без закона същият резултат би следвал така или иначе от правилото на ius gentium."
Вторият начин за придобиване на римско гражданство е чрез натурализация, тоест чрез гражданска процедура, когато бащата на дома извършва осиновяване (adoptio, когато лице със статут sui iuris се поставя под бащинската власт на друг pater familias) или adrogatio (когато лице със статут alieni iuris се прехвърля от бащинската власт на един баща под бащинската власт на друг). Също така, чрез специални актове на държавата римско гражданство е било давано на отделни личности, на градове или на провинции. Тази форма на придобиване на гражданство е значително по-често засвидетелствана в надписи от римските провинции, както и в юридическите папируси от римски Египет.
След 212 г. н.е. — чрез Едикта на Каракала (Constitutio Antoniniana) — всички свободни жители на империята получават римско гражданство (с изключение на дедитициите). Новите граждани приемат името Аврелий/Аврелия.
От IV век издигнати личности получават името Флавий/Флавия. Масите продължават да носят Аврелий — засвидетелствано върху надписи след III век.
Ограничени граждански права имат: жени, непълнолетни, ослободени роби, колони, еретици, юдеи и лица, санкционирани чрез infamia.
Постоянно лишаване от права настъпва при turpes personae — при позорни деяния (бигамия, кражба и др.). Закони на Август забраняват брак на сенаторския клас с освободеници или лица с недостойни професии (D. 23.2).
В римската правна терминология persona не е така важен термин, както caput или status. Caput първоначално означава „глава“, но приема значението на „правен субект“.
Губенето на правосубектност се означава като capitis deminutio. Павел казва:
nullum habet caput — „робът няма глава (статус, права)“
servile caput nullum ius habet — „робското положение не съдържа никакви права“
Гай различава:
capitis deminutio maxima — загуба на свобода и гражданство → робство или смърт.
media (minor) — загуба на гражданство, но не и на свобода.
minima — промяна на семейния статус (осиновяване, in manum, еманципация).
Надписът Дар от Полихарм от Стоби (II в.) съдържа трите имена Claudius Tiberius Polycharmus, с добавено Achyrios — признак за status civitatis, придобит чрез натурализация, вероятно като освободеник на император. Името Ахирий може да сочи еврейски произход. Това е само един пример как чрез имената и титлите може да се възстанови правният статус.
Епиграфските данни несъмнено позволяват реконструкция на сложната система от статуси и правни отношения в римското общество. Така самото четене на надписите представлява акт на „съживяване“ на правната и социалната личност от миналото. Чрез тях се потвърждава мисълта на Хермогениан, че hominum causa omne ius constitutum est — цялото право е създадено заради човека — и че разбирането на правото за лицата всъщност означава разбиране на човека като център на правния свят.
Даниела Тошева
Допълнителна литература:
Gaius (1958), The Institutes of Gaius, Part I, Text with critical notes and translation, Francis De Zulueta, Oxford, Clarendon Press.
Gaius (1963), The Institutes of Gaius, Part II: Commentary, Francis De Zulueta, Oxford, Clarendon Press.
Gaius. (1988), The Institutes of Gaius, ed. W. M. Gordon, O.F. Robinson, Duckworth, London.
Corpus iuris civilis, volumen tertium. (1959), Novellae Iustiniani, recognovit, Rudolfus Schoel, Berolini, MCMLIX.
Corpus iuris civilis, volumen secundum. (1906), Codex Iustinianus, Paulus Kruger, Berolini. Corpus iuris civilis, volumen primum. (1928), Institutiones, Paulus Kruger, Berolini.
Crawford, M.H. (ed.) (1996), Roman statutes, vols. I-II, Institute of Classical Studies, School of Advanced Studies, University of London.
Der Gnomon des Idios logos, (1919), Ägyptische Urkunden aus den Staatlichen Museen zu Berlin. Griechische Urkunden V. Band. 1. Heft. Bearbeitet von Emil Seckel und Wilhelm Schubart. Berlin: Weidmannsche buchhandlung.
Dio Cassius. (1548), Dionis Romanarum historiarum libri XXIII, à XXXVI ad LVIII vsque (The Roman History), Greek text edited by Robert Estienne, Paris.
Iustinianus. (1865), The Institutes of Justinian, English translation, introduction and notes, Thomas Collett Sandars, Londman Green, London.
Јустинијан (2019), Дигести: избор од брачното право: 23-24, предговор, превод од латински јазик, белешки и индекс Даниела Тошева, Скопје, Д. Тошева-Николовска.
Legis Duodecim Tabularum Reliquiae. (1866), edidit, constituit prolegomena addidit Rudolphus Schoell, Lipsiae.
Mosaicarum et Romanarum Legum Collatio. (1913), with introduction, facsimile and transcription of the Berlin codex, translation, notes ad appendices by Rev. H. Hyamsom, Oxford University Press.
Sarris, Peter, David J. D. Miller. (eds.) (2018), The Novels of Justinian: A Complete Annotated English Translation, Cambridge University Press.
Schoell, Rudolfus-Kroll, Guilelmus. (ed.) (1895, repr. 1959), Corpus Iurus Civilis, Novellae, Vol. 3, Apud Wiedmannos, Berlin, Germany.
Theodosiani libri XVI cum constitutionibus sirmonlianis et leges novellae ad Theodosianum pertinentes, Vol. I-II, ed. Th. Mommsen et P. Meyer. Berolini, 1905.
The Twelve Tables, (1952), translation P. R. Coleman-Norton, Princeton University, Department of Classics.
Watson, Alan. (ed.) (1985), The Digest of Justinian, I-IV vols., University of Pennsylvania Press, Philadelphia.
Законот на дванаесет таблици, (2018), превод од латински, белешки и предговор, Даниела Тошева. МСУ, Свети Николе.
https://droitromain.univ-grenoble-alpes.fr/link_en.htm#T