Югоизточна Европа в епохата на римския принципат (I-III в. сл. Хр.)

Римските провинции в Югоизточна Европа 

Източник: Die unteren Donauländer zur Römerzeit. Alte historische Karte aus Droysens Historischem Handatlas, 1886; Wikimedia Commons

ПРОВИНЦИИ И АДМИНИСТРАЦИЯ

Провинция Мизия

(Moesia, Μοισία)

След като римляните утвърдили контрола си над Илирик, Панония и Далмация, вниманието им неизбежно било насочено на изток – към дунавската граница, където се оформила провинция Moesia. Римските походи в Мизия през I в. пр. Хр. тръгват от Македония и са насочени не толкова към териториално разширение, колкото към укрепване на северната граница на провинцията, която често била подложена на нападения от балканските племена. Тези ранни действия не довели до трайно римско господство северно от Балкана, ами това било постигнато едва чрез кампаниите на Марк Лициний Крас. През 29–28 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас, управител на Македония и внук на прочутия триумвир от времето на Цезар, предприел решителна кампания на Балканите. В отговор на зов за помощ отправен към него от племето Дентелети, които били нападнати от бастарните, Крас повел мащабна офанзива, която поставила под римски контрол значителни нови територии. Според Касий Дион той победил даките и бастарните, и покорил мизите, сердите, медите, бесите, артацийте, гетите и други балкански племена.

Именно тези действия белязали началото на трайното римско господство в Мизия и съседните области. Впоследствие Мизия фактически преминала под римски контрол, макар регионът да останал нестабилен. По времето на Август даки от север неведнъж преминавали замръзналия Дунав, нахлували в римските земи и застрашавали крехката граница. В отговор императорът изпратил опитни командири като Секст Елий Кат и Гней Корнелий Лентул Авгур (между 1 и 11 г. сл. Хр.). Лентул успял да отблъсне даките отвъд реката и изградил верига от гарнизони по десния бряг, с което положил основите на мизийската част на дунавския limes – укрепената отбранителна линия, която щяла да се превърне в щит на империята срещу северните ѝ съседи.

Съпротивата от страна на местните тракийски и гетски племена продължила и в първите години на римското управление, но постоянното присъствие на легиони и заселването на римски ветерани постепенно променили облика на региона. Римското право, език и обичаи започнали бавно да се налагат, преобразявайки социалната тъкан на Мизия.

Процесът на анексия бил постепенен. Първоначално територията била организирана като civitas Moesiae et Treballiae с военно управление, при което завзетите земи били въвлечени в римския административен модел, но все още формално оставали част от по-голямата провинция Македония. Едва около 15 г. сл. Хр. Мизия започнала да се възприема като отделна провинция, макар и все още подчинена на Македония. Пълна провинциална автономия тя получила едва през 46 г, когато и независимата дотогава Тракия била превърната в римска провинция.

Военната политика в Мизия повтаряла модела, наложен в Илирик и Панония: изграждане на мрежа от военни бази, свързани чрез стратегически пътища. Ключов легионерски лагер бил създаден в Ескус (край днешното с. Гиген), където от времето на император Клавдий, а може би и преди това, бил разположен Пети Македонски легион. Преди римляните в Ескус имало тракийско селище, което по време на римското управление било значително разширено като населено място, достигайки до размерите и статута на колония при Траян (Colonia Ulpia Oescus). Други важни военни центрове били Рациария, Сингидунум (днешен Белград) и Виминациум. Тези гарнизони образували основата на римското присъствие и редовно били подкрепяни от помощни части, набирани от различни части на империята, включително Панония и Далмация.

Главният дунавски път, който следвал течението на реката, се превърнал в жизненоважна артерия за римска Мизия. Той свързвал военните лагери и позволявал бързото придвижване на войски и доставки. Освен това пътят свързвал Мизия с други важни провинции като Панония на запад и Тракия на юг, вписвайки я в широката имперска пътна система. С времето тази инфраструктура започнала да обслужва не само военни, но и икономически и културни нужди, подпомагайки постепенната романизация на провинцията.

Разделянето на Мизия

Долна Мизия (Moesia Inferior)

В началото територията на провинцията била ограничена основно до тясна ивица по южния бряг на Дунав. Но с потушаването на местната съпротива и утвърждаването на римската власт, границите на Мизия се разширили. До края на I в. сл. Хр., при император Домициан (87 г. сл. Хр.), провинцията била разделена на Горна Мизия (западна) и Долна Мизия (източна) – мярка, която била необходима с оглед на административната ефективност. Домициан също така трябвало да се справя с нови дакийски нападения, които довели до още военни кампании и неизбежно поставили началото на нов етап в отношенията с римските съседи на север по времето на Траян. Укрепеният лимес, легионите, разположени по него, вътрешните военни бази в провинцията, както и възможността за бързо придвижване по дунавския път, позволили на Траян да мобилизира ефективно армията си и удобно да я снабдява с провизии по време на Дакийските войни (101–106 г. сл. Хр.). В резултат завоюването на Дакия и разширяването на римската власт отвъд Дунав били постигнати и Мизия вече не била гранична провинция. Това обаче нямало как да бъде осъществено без упоритите и дългогодишни усилия от страна на поредица римски владетели за стабилизирането на Мизия и нейното укрепване срещу външни заплахи.

Ралица Иванова

Провинция Тракия

(provincia Thracia, Θρᾳκῶν ἐπαρχεία/Θρᾴκη)

Интересът на римляните към източната част на Балканския полуостров първоначално бил съсредоточен върху крайбрежните зони. Последният значим тракийски цар Реметалк I (ок. 12 г. пр. Хр. – 12 г. сл. Хр.) бил съюзник на Рим и подпомогнал империята в няколко военни кампании като потушаването на т. нар. Панонско въстание. След смъртта му тракийското царство, разкъсвано от вътрешни борби, било изцяло под контрола на Рим и около 46 г. сл. Хр., след като последният цар Реметалк III бил убит, император Клавдий превърнал Тракия в римска провинция. Освен земите на тракийското царство, които се простирали и на север от Стара планина, граничейки с основаната няколко десетилетия по-рано провинция Мизия, римската провинция Тракия включила и егейското крайбрежие на изток от устието на река Места, което дотогава било към провинция Македония).

Начело на провинцията първоначално стоял прокуратор и било запазено старото административно деление на области („стратегии“), ръководени от представители на тракийската аристокрация. Столица на провинцията бил град Перинт (дн. Мармара Ереглиси) на брега на Мраморно море. Император Клавдий основал колонията Апри (в югозападна Тракия, на територията на съвременна Турция), а император Веспасиан – колонията Деултум (близо до черноморското крайбрежие), но във вътрешността на провинцията нямало почти никакви значими градове с изключение на Бизия (дн. Визе) и Филипопол (Пловдив), които последните тракийски царе използвали за свои резиденции. Около 60 г. сл. Хр. император Нерон изградил главните пътища в новата провинция – т. нар. военен или диагонален път, водещ от Сингидунум (дн. Белград) през Наисус (Ниш), Сердика (София) и Филипопол (Пловдив) към Перинт, и пътя, по-късно наречен Траянов, който свързвал Филипопол с Ескус – лагера на Пети Македонски легион и по-късно колония на брега на Дунава. По времето на династията на Флавиите (69-96 г. сл. Хр.) било създадено Общо събрание („койнон“) на траките (κοινὸν τῶν Θρᾳκῶν) с участие на представители от цялата провинция, които заседавали във Филипопол, получил по този повод титлата „метрополия на провинция Тракия“; председателят на това събрание, наричан тракарх (θρᾳκάρχης, thracarcha), бил главен жрец на императорския култ в провинцията.

През 112 г., по времето на император Траян, статусът на провинция Тракия бил повишен и тя вече била ръководена от императорски наместник (легат) с пълномощия на претор (legatus Augusti pro praetore, πρεσβευτὴς Σεβαστοῦ ἀντιστράτηγος). В края на управлението на Траян и при управлението на неговия приемник Хадриан във вътрешността на провинцията били създадени нови градове (някои – на мястото на по-стари селища), като много от тях добавили към имената си и родовото име на Траян (Марк Улпий Траян), например Улпия Пауталия (дн. Кюстендил), Улпия Сердика (София), Улпия Анхиало (Поморие), Улпия Никополис ад Иструм, Улпия Никополис ад Нестум, а някои дори били наречени на членове на императорското семейство като Траянополис, Плотинополис (на съпругата на Траян Плотина), Марцианополис (на сестрата на Траян Марциана), Августа Траяна, Хадрианополис. След основаването на тези градове старото административно деление на стратегии било премахнато и заменено с административните територии на градовете. Градовете в Тракия били устроени по гръцки модел – с ръководна колегия от архонти (начело с т. нар. „първи“ или „епонимен архонт“) и два заседателни органа – градски съвет („буле“) и народно събрание. Официалният език в провинция Тракия бил гръцкият.

Тъй като Тракия била отдалечена от границата на империята, в провинцията нямало римски легиони, а само няколко помощни пехотни части, например Втора Матиакска кохорта в лагера Состра (близо до Троян) и Втора Луценска кохорта, разквартирувана първоначално в Кабиле (близо до Ямбол), а по-късно в Германѝя (дн. Сапарева баня). Групи войници били разположени и в пътните станции за охрана на главните римски пътища. В средата на II в. сл. Хр., когато се появили опасности от вражески нападения, император Антонин Пий изградил система от различни по големина укрепления за защита на провинцията, а при император Марк Аврелий били изградени крепостни стени и в много от градовете.

В началото на управлението на император Септимий Север границата между Тракия и Долна Мизия била променена и почти всички територии на север от Стара планина заедно с градовете Никополис ад Иструм и Марцианополис преминали към провинция Долна Мизия.

През 270 г., когато император Аврелиан изоставил образуваната в началото на ΙΙ в. провинция Дакия северно от Дунава, за да не се създаде впечатление, че империята губи цяла провинция, от части от провинциите Горна и Долна Мизия и Тракия била направена нова провинция Дакия на юг от Дунав. От Тракия в нея попаднали административните територии на градовете Сердика и Пауталия.

В края на III в. сл. Хр. император Диоклециан премахнал старите провинции и създал система от по-малки провинции, обединени в по-големи единици, наречени диоцези (διοικήσεις, dioeceses). Новата малка провинция Тракия била ограничена до административните територии на Филипопол и Августа Траяна, а останалата част от старата Тракия се превърнала в провинциите Европа, Родопа и Хемимонт; заедно с образуваните от старата Долна Мизия провинции Долна (или Втора) Мизия и (Малка) Скития те били включени в диоцеза Тракии (dioecesis Thraciarum).

Николай Шаранков

Провинция Македония

НАСЕЛЕНИ МЕСТА

Дионисопол

На стръмните южни скали на Добруджанското плато, където земята среща Черно море, се намира древният град Дионисополис, днес известен като Балчик.
 Древните писмени източници за Дионисополис са изключително оскъдни. Те не предоставят информация за основаването на града – нито дата, нито град-майка, което прави реконструкцията на ранната му история особено трудна.

Според някои автори в по-ранни времена Дионисополис имал друго име – Круной (Κρουνοί) – „Изворите“, наречен така заради изобилните водоизточници в района. Други смятат, че Крунои и Дионисополис били две различни селища. Датата на основаването също е несигурна, но се предполага, че е около края на VI век пр. Хр. Една от основните хипотези е, че градът е основан от йонийски гърци – милетци, или като вторична колония на друга милетска колония наблизо, например Одесос, търсещи нови пристанища по западното Черноморие. Крайбрежието в този район било трудно за навигация и лишено от дълбоки заливи, безопасни за котва. Високите скали предоставяли известна защита от северните ветрове, а тесен път свързвал пристанището с плодородния добруджански хинтерланд. Тази география повлияла на развитието на града, което, предполага се, се основавало повече на земеделие и износ на зърно, отколкото на риболов.

В края на IV или началото на III век пр. Хр. селището претърпява преобразуване. Древни записи споменават, че статуя на Дионис, бога на виното и веселието, била намерена изхвърлена на брега. Така градът бил преименуван на Дионисополис – градът на Дионис. Тази промяна отразява някакво историческо събитие, но изглежда неоправдано да се приеме обяснението на източниците – чудодейната поява на божествената статуя трябва да се разглежда като етиологичен мит, а не като историческа реалност.

Населението било етнически смесено: гърци, траки, а по-късно и скити живеели в града. Тракийското племе кробизи (Κρόβυζοι), което обитавало околните земи, вероятно оказало влияние за създаването на култа към Дионис, който станал централен за религиозния живот на града. Провеждали се ежегодни Дионисиеви празници, а надписи споменават сдружения, посветени на бога. Храмове, посветени на Дионис, Самотракийските велики богове, Серапис и други, свидетелстват за богата и разнообразна религиозна среда.

През елинистическия период Дионисополис процъфтява като търговски център. Терасовидните му улици водели до малко, но активно пристанище. Амфори от Тасос, Хераклея и Синопе показват обширни търговски връзки с по-широкия гръцки свят. Местните монети изобразявали Дионис и Деметра, подчертавайки значението на лозарството и зърнопроизводството.

През I век сл. Хр. Дионисополис преминава под римска власт като част от провинция Долна Мизия, а в края III век става един от главните градове на провинция Скития. Римските укрепления били изградени върху по-стари елинистически стени. Съвременните разкопки са разкрили две кули от тези отбранителни съоръжения. Въпреки римската власт Дионисополис запазил известна гражданска автономия и участвал в западнопонтийския койнон – съюз на крайбрежните градове.

Този участък от Черноморското крайбрежие се характеризира със силна сеизмична активност, така че градът периодично се сблъсквал с природни бедствия. Особено силно земетресение през I век пр. Хр. унищожило близкия Бизоне, но изглежда не засегнало Дионисополис толкова сериозно. Въпреки това през 544–545 г. сл. Хр. Дионисополис бил поразен от голямо бедствие – огромна морска вълна, вероятно цунами, предизвикано от подводно земетресение, заляло земята до четири мили навътре. Свлачища и глина погребали големи части от града. Дионисополис никога не се възстановил напълно и останал изоставен с векове.

Крайбрежието било отново заселено едва през XVI век, когато било основано селището Балчик. Под неговите улици лежат останките от древния Дионисополис. Археологическите разкопки разкриват храмове, богати гробници, монети, надписи и укрепления, разкриващи град, оформен от гръцки, тракийски и римски влияния.

Дионисопол (дн. Балчик), храмът на Майката на боговете

Източник: Wikimedia Commons 

Храмът на Понтийската Майка на боговете

Храмът на Понтийската Майка на боговете, открит случайно през 2007 г. в Балчик, е най-добре запазеният елинистически храм в България и единственият открит досега, посветен на нея като Понтийска. Построен около 280–260 г. пр. Хр., той остава активен до унищожаването му в края на IV век сл. Хр. Почетен декрет, открит вътре, нарежда той да бъде изложен „на най-видното място в града“, показвайки, че храмът е бил сред най-важните институции в Дионисополис. Надписи, почитащи жреци, официални лица и членове на култа, обхващат периода от елинистическата епоха до III век сл. Хр., отразявайки непрекъснатото поклонение.

Пронаосът е служил като обществено пространство за надписи, статуи и жертвоприношения, видими за външните лица, докато наосът е приютявал култовата статуя и вероятно е бил място за извършване на ритуални мистерии. Скулптурите изобразяват богинята Кибела като Понтийската Майка на боговете, седнала на трон с фиала и тимпан, често придружена от лъв. Главната култова статуя, датирана от началото на III век сл. Хр., я показва със скиптър и релеф на лъв. Други божества, като Афродита, Деметра и Посейдон, също са били почитани заедно с нея, отразявайки припокриващи се защитни роли, свързани с природата, плодородието, закрилата и понякога дивите и неконтролируеми сили на земята.

Тракийските вотивни плочки, втората по големина група дарове на обекта, подчертават по-широкото регионално значение на храма. По време на готските нашествия в края на III век траките от околните райони вероятно са търсили убежище в града и закрила в храма. По-късно, по време на християнските гонения в края на IV век — след като император Констанций II издава указ през 356 г. сл. Хр. всички езически храмове да бъдат затворени — светилището остава една от последните крепости на езическото поклонение в региона. Доказателства за християнска дейност срещу храма, като обезглавени статуи, показват, че сградата е претърпяла поругаване, но храмът е просъществувал по-дълго от повечето.

Изненадващо, сградата не е била унищожена от цунамито, което по-късно я погребва под слоеве глина и морски наноси. Много преди това тя вече е била сериозно повредена, като стените ѝ са били умишлено съборени до определена височина. Това по-ранно разрушение вероятно е резултат от комбинация от готски нападения и християнски атаки в края на IV век. Въпреки всичко, останките на храма — включително обширна колекция от надписи, статуи и релефи — представляват най-големия известен in situ корпус, свързан с култа към Майката на боговете, подчертавайки неговото дълбоко религиозно, гражданско и морско значение в Дионисополис.

Ралица Иванова

Улпия Ескус

(Ulpia Oescus)

Първоначално на това място се намира селището на тракийското племе трибали. С навлизането на римската администрация в района, в началните етапи на покоряването на Мизия, римляните изградили военен лагер, където бил разположен Пети Македонски легион (Legio V Macedonica). Този лагер се превърнал във важна част от римския лимес на Долни Дунав — система от отбранителни крепости и съоръжения, която в своя завършен вид се простирала по цялото течение на Дунав. При установяването на военното селище при Ескус местното тракийско население не било премахнато, а продължило да съществува съвместно с римляните. В близост до военния лагер възникнала и канаба (canaba) — цивилно селище, обитавано от търговци, занаятчии, семействата на войниците и пенсионирани ветерани.

След като император Домициан разделя провинция Мизия на Горна и Долна през 87 г. сл. Хр, Ескус се утвърдил като един от най-значимите градски центрове на новата провинция Долна Мизия. Тази слава се затвърдила още повече по времето на император Траян, който, след победата си над даките през 106 г., отличил града с възможно най-високия статус в римската селищна йерархия, като го превърнал в римска колония, наречена на собственото му име — Колония Улпия Ескус (Colonia Ulpia Oescus). Там той заселил ветерани от армията, което допълнително придало на града още по-силна римска идентичност.

Благодарение на стратегическото си местоположение на кръстопътя между римския Дунавски път по лимеса (ориентиран изток–запад), Via Traiana, водеща на юг, и пътищата, тръгващи на север към новозавладяните дакийски земи, както и на активното речно корабоплаване, Ескус бързо се превърнал във важно търговско, транспортно и производствено средище.

През II век градът преживява своя златен век. Издигнати са монументални обществени сгради: величествен форум, базилика, павирани улици по градоустройствен план, както и храмове, посветени на римски богове. Ескус се превърнал не само в административен, но и в религиозен център в региона. Разцъфтели занаятчийството и индустрията — градът се прочул със своите работилници за скулптура, мозайки, фина керамика, метални изделия и стъкларство. Римската култура проникнала дълбоко в живота на населението — както навсякъде другаде в Мизия, надписите са предимно на латински, а специално от Ескус имаме и примери за такива в поетична форма, която местният елит несъмнено е възприел от римската културна традиция.

Но както често се случва в историята, след разцвета следват трудни времена. С настъпването на кризата на третото столетие се наложило и последвалото оттегляне на римските войски от Дакия в края на III век. Тогава Ескус пак придобил военно значение. Легионите се завърнали в града и той отново се превърнал в крепост на отбраната на северната граница по Дунавския лимес.

В началото на IV век, при император Константин Велики, Ескус преживял кратко възраждане. През 328 г. Константин заповядал да се построи най-големият и внушителен каменен мост над Дунав — символ на победата му над готите и мощта на Рим. Този мост свързал Ескус със северния бряг, улеснявайки бързото придвижване на войски и подчертавайки духовното и цивилизационното надмощие на империята над варварите.

Но вълните на Великото преселение на народите не подминали Ескус. Градът бил подложен на многократни варварски нападения — от готи, хуни и други племена. Въпреки че жителите го възстановявали разрушение след разрушение, с всяко следващо нападение той губел от своя предходен блясък и величие.

През 585 г. Ескус бил окончателно разграбен и опустошен от аварите и славяните. Градът не успял повече да се възстанови. В Средновековието българи се заселили около руините му и използвали остатъците от римските сгради като строителен материал за своите домове (spolia). Те обитавали мястото до пристигането на османските турци, които ги прогонили.

Античният Ескус никога повече не бил заселен или възстановен като град. Вместо това, османците насочили вниманието си към близкия Никопол, който се бил вече доказал като място с голямо стратегическо значение по времето на цар Иван Шишман, когато в края на живота си той намерил последно убежище в крепостта на града, преди тя да бъде превзета и това да доведе до падането на Второто българско царство.

Ралица Иванова

Colonia Ulpia Oescus

Източник: Wikimedia Commons

Никополис ад Нестум

(Nicopolis ad Nestum)

Никополис ад Нестум („Град на победата“) е разположен на река Места, около 7 км североизточно от днешния град Гоце Делчев. Намира се в южната и югоизточната част на днешното село Гърмен. В близост до града минават две реки — Канина и Места; Името на Места е с тракийски произход (първоначално Νέστος, по-късно Μέστος) и реката е била плавателна в древността. Градът е достатъчно близо до реката, за да я използва за транспортни цели, но и достатъчно далеч, за да не бъде застрашен от наводнения.

Градът се намира пред равнина, сгушен между подножията на три планини: Родопите на север и североизток, Славянка на югоизток и източните склонове на Пирин на северозапад. Околният район е богат на топли и студени минерални извори. В комбинация с наличието на двете реки, тези фактори предопределят Никополис ад Нестум като най-важния градски център в Горна и Средна Места.

Започва като земеделско селище, с мек климат, подходящ за овощарство. Въпреки ограниченото количество земя, там се произвеждат висококачествени плодове, кожи и мед, които се търгуват за вносни стоки. Гъстите гори осигуряват дървен материал; рудните залежи подпомагат металургията; а богатите находища на мрамор — наравно с тези по Егейското крайбрежие и Тасос — позволяват добив, обработка и търговия. Местните добиват и глина за керамика и развиват различни занаяти.

Стратегическото разположение между Горна Тракийска низина и Егейското крайбрежие, заедно с достъпа до река Места, позволява пренасянето на стоки (включително мрамор) към морето още отпреди римския период.

Първоначално тук живеят тракийски племена, чиито имена не са уточнени.

Римски период

Име и основаване на града

През 106 г. сл. Хр., след победата си над даките, император Траян създава провинция Дакия и нарича два тракийски града „градове на победата“ — Никополис ад Нестум и Никополис ад Иструм. Въпреки това, изследвания, разкопки и писмени източници сочат, че Никополис ад Нестум не е основан през 106 г., а просто тогава получава градски статут и градски права.

Траян никога не посещава района на Горна и Средна Места, който е далеч от зоната на дакийските войни. По-вероятно е да е облагородил вече съществуващото селище като част от програмата си за урбанизация на провинция Тракия. Тъй като самият Траян не е извоювал никаква победа там, е малко вероятно да е нарекъл града Никополис в чест на битка, за разлика от Никополис ад Иструм, който е свързан с важно сражение от Дакийските войни. Затова изглежда, че Траян само уточнява името му географски, за да го различи от новооснования Никополис ад Иструм, който до 193 г. се намира в същата провинция (Тракия). Това подсказва, че градът на Места вече е бил известен като Никополис още преди управлението на Траян, макар причината да не е съвсем ясна.

Основната теория е, че първоначалното тракийско селище било преименувано от Марк Антоний след двойната му победа над Брут и Касий при Филипи (42 г. пр. Хр.), което се намира на около 60 км разстояние от Никополис ад Нестум. Въпреки че е съюзник на Октавиан, Антоний се оказва по-способен командир. Докато младият Октавиан претърпява две поражения, Марк Антоний изнася победата на плещите си. Това му дава големи политически, социални и военни предимства, които после довеждат до оспорвано съперничество за наследството на Цезар между двамата му приближени. Когато взема властта, Октавиан се старае да пренапише историята, за да изглежда като като главния победител. След като побеждава Антоний при Акциум (31 г. пр. Хр.), той основава два нови града с името Никополис — в Епир, близо до Акциум, и в Египет, близо до Александрия — вероятно за да засенчи Никополис на Антоний и да изтрие спомените за Филипи.

Подкрепяйки тази теза, писмените източници винаги уточняват „Никополис в Епир“ когато говорят за града на Октавиан, докато Никополис ад Нестум се среща просто като „Никополис“ в текстове и надписи. Това подсказва, че той е бил първият и най-известният град с това име на Балканите преди 2 век.

Никополис ад Нестум през римския период

След римската анексия и създаването на провинция Тракия в средата на І век, Никополис става част от нейната административна структура. Моделиран по образец на римските градове в Анатолия, той достига своя културен разцвет между ІІ и VІ век. По време на император Траян (след 107 г. сл. Хр.) Тракия вече се управлява от legatus Augusti pro praetore, а Никополис функционира като пълноценна гражданска единица с административни, религиозни и културни институции. В духа на гръцките и анатолийските полиси, на Балканите се развиват гражданските сдружения, като тракийското койне (κοινόν ), в което участва и Никополис. Подобно на други тракийски градове, Никополис попада в категорията civitas stipendiaria, което му дава право на самоуправление, правна власт и право да сече собствени монети.

Разположен в защитен район, далеч от границите и основните пътища на нашествия, градът се оказва далеч от войни и нападения, което позволява неговото спокойно разрастване без нужда от крепостни стени. Градоустройството следва римския ортогонален план: прави улици, ориентирани по кардиналните посоки и пресичащи се под прав ъгъл, с форум/агора в центъра. Надписи разкриват наличието на буле (βουλή съвет), демос (народ) и храмове. Монетите от Никополис изобразяват императори и почитаните божества в града— Аполон, Арес, Артемида, Ескулап, а от посветителните релефи разбираме и за култуве към Зевс, Плутон, Хермес, Тракийския конник, речното божество олицетворяващо река Места и Дионис.

Стратегическото разположение на града между основните римски пътища Виа Милитарис на север и Виа Егнация на юг го прави важен търговски и транспортен център. Римляните развиват металодобива и металургията в региона и разработват местните находища на мрамор, които лесно могат да се транспортират по плавателната Места. През 4 век, след административна реорганизация в империята, Никополис става част от провинция Родопа.

Християнството в Никополис ад Нестум

Апостол Павел първи разпространява християнството по егейското крайбрежие, в Македония и Южна Тракия, включително долините на Места и Струма. В I век сл. Хр. той основава църква в близкия Филипи, която се явява една от най-старите християнски общности в Европа и е известна със своята преданост и подкрепа към Павел. Между II и IV век филипополската църква се издига до архиепископия и контролира седем епархии, една от които вероятно е Никополис. Въпреки че в посланието на Павел до Тит се споменава „Никопол“ без допълнително уточнение, фактът, че топографската харектеристика  „на Места“ липсва и в местните надписи предполага, че градът е бил известен просто като „Никопол“. Това е вероятна, но неподтвърдена теория.

След Миланския едикт  от 313 г. — издаден от Константин Велики и Лициний, който дава на християнството и останалите религии в империята равен правен статут — Никополис става епископски център. Като най-важният градски център в района на Средната Места през 4 век, той играе водеща роля в християнизацията там и предприема мащабно строителство на църковни храмове. Запазените останки от множество раннохристиянски храмове в града, околните села и населени места доказват неговото значение.

Никополиските некрополи все още не са разкопани или съвсем точно локализирани. Открити са гробове на няколко места, което подсказва, че с течение на времето е имало няколко гробищни терена. Има доказателства, че тракийските погребални обичаи продължават до средата на IV век, след което християнските ритуали налагат значителни промени. Късноантичните и раннохристиянските гробове от края на IV и началото на V век запазват някои езически елементи, като например поставянето на дарове в гроба.

Жилищни сгради в Никополис ад Нестум

Източник: Wikimedia Commons 

Варварски нашествия

Историческите извори разказват, че по време на готските нашествия през 250–251 г. сл. Хр. част от нашествениците проникват в Македония през Тракия. Никополис, неспособен да защити територията си или да получи помощ, сключва мир с варварите. Липсата на разрушителни пластове от средата на 3 век подкрепя този разказ.

Постоянните заплахи от други варварски групи водят до необходимостта от построяването на отбранителни стени в средата на IV век. Те са изградени набързо, заедно с кули и порти, и защитават сравнително малка площ, като някои от големите обществени сгради остават извън крепостните стени.

Градът оцелява до масивното аварско-славянско нашествие през 577–578 г., когато над 100 000 воини прекосяват Дунава, опустошават Тракия и навлизат в Македония и Тесалия. Археологическите данни показват, че Никополис е опожарен и напълно разрушен по това време.

Етнически състав

От създаването на провинцията през 45 г. сл. Хр. Никополис е попадал под различни влияния, в резултат на което населението се полечава като смесвайки траки, елинизирани и романизирани траки, гърци, римляни и анатолийски заселници. Християнството, присъстващо поне от III век (а според Лука – може би още от средата на 1 век), става важен фактор за идентичността на града.

През I и началото на II век, когато е основана провинция Тракия, траките са основното население както в града, така и в околните селища. Точните тракийски племена в региона на Никополис не са напълно изяснени, но сред възможните са бригите, сапеите, одоманти, халеите, диобесите и карбилетите. Деветнадесет надписа от Никополис и близките села разкриват общественото, религиозното и етническото битие на населението.
 През II-III век влиятелните тракийски семейства се елинизират, а се появяват също и изцяло римски фамилии. Трети век носи нови елементи – имена с източен произход, свързани със заселници от римска Анатолия (Галация, Ликаония и Афродизия), включително и умели занаятчии като скулптора Теодот. Част от тези новодошли са ранни християни, чиито надгробни надписи свидетелстват за високо ниво на образование.
 От IV до VI век варварските нашествия и имперските реформи променят състава на населението. В селските райони тракийската идентичност се запазва, но градските имена вече са предимно гръцки, носени както от гърци, така и от елинизирани траки, а християнските имена стават все по-чести.

Ралица Иванова