Когато бях съвсем малък, майка ми ме водеше по всякакви галерии, музеи руини и стари паметници. Понякога ме оставяше там без никакви обяснения и детското ми съзнание започваше мигновено да си представя истории или да задава въпроси. Оказва се, че и досега не съм загубил този мисловен рефлекс. Да гледам два стари камъка за мен може да е истински забавно. Не защото съм някакъв експерт по старите камъни, а може би защото от малък съм вещ по подривното питане. Имаше време, когато повечето ми приятели също като мен обичаха всякакви древни места, но времето ми показа колко е шарен и пъстър светът, и че разглеждането на два стърчащи мрамори блока на някакъв напечен от слънцето баир може да е невероятна скука (че чак и мъка) за други хора, които иначе също толкова обичам. 

 За тях, не за експертите по старините, исках да запиша всички въпроси, които нахлуват в главата ми, когато застана, например, пред Чешмата на Елия. И както всички въпроси на детето са валидни, така и гледащият Старото трябва и може да пита, без да се притеснява, че при някои въпроси експертите може се хванат за главата от ужас или пък за коремите от смях. 

 След близо 19 века любовта и мъката на Фронтон към съпругата му Елия ме докосват и замислят, но се питам: така ли е било и за четящите надписа съвременници на Фронтон? Когато сега чета стиховете по некролозите за починали съседи, измислени от погребалните агенции, не се разчувствам от словата.  Знам, че това са готови формули и някой, който изобщо не е познавал починалия човек, е създал за случая няколко модела и е предложил на безсилния и омълчан опечален да си избере.  Ще оцелеят ли нашите модели? Ще можем ли след две хиляди години да докоснем емоционално някой обитател на тези земи с думите от надгробните слова, които сега създаваме, при положение, че изобощо останат разбира се, понеже немарливо ги записваме на хартия? Ако обаче някой римлянин в края на втори век е чел този надпис, който включва всички конвенционални тогава формули (оплакване за преждевдеремнната смърт, похвала за добродетелите на починалата, митологически препратки към мита за Орфей и Евридика,  Прозерпина и Елисейските поля, както и молба към бъдещите поколения), дали се е трогвал както нас сега, или го е възприемал като поредния некрлолог, излязъл от поредното погребално бюро?  

Като за провинция и като паметник за жена, надгробната плоча съдържа щедро количество стихове. Много жени, че и мъже, са били погребвани в онези векове с по няколко думи само, или най-много с изречение-две и това не означавало, че не са били обичани. В дълбоките (и все още сравнително нови) римски провинции, които са били предимно с военно-стратегическо значение и следователно вероятно са били пълни със сурови военни мъже,  дали е било обичайно чак толкова да се скърби за жена? Когато Фронтон е поръчвал надписа, прокрадвало ли се е съмнение в главата му дали другите няма да го вземат за „лигльо“ поради това? Ако се е прокраднала такава мисъл, дали решението му да направи всичко точно така, както го е направил, не е включвало и заявка на една категорична позиция? Например: „Аз, скърбя. Искам всички да знаят.“ Или пък: „Няма значение какво мислят другите, аз съм римлянин и ще погребвам близките си по най-изтънчените римски традиции, дори да ме вземат за изнежен.“ 

 Доколко Фронтон е показвал заможност като е  правил всичко малко в повече, отколкото е било обичайно необходимо? Колко по-скъп е бил този саркофаг от другите, които са носели по-малко думи? Как е стоял той до околните му в некропола и как са гледали на него другите опечалени, които не са имали толкова средства? Само възхищение и състрадание ли са изпитвали или е имало и други чувства? 

Размерът на плочата действително има значение, особено като се изправиш пред чешмата, в която после тя е вградена. Плочата наистина изглежда доста голяма за покров на една крехка женица. Дали е било само за разкош, за да има място за стиховете или пък жената не е била толкова крехка? Всъщност не е ли забележително, че когато опечаленият съпруг оплаква жена си преди 19 века, той описва всякакви нейни добродетели, но не проронва и дума за външния ѝ вид? Дали е била ниска, висока, слаба или пък корпулентна, с чип нос, с двойна брадичка, с лунички, с красива дълга черна коса или с нежни бели ръце – не знаем, важното е, че е била добротелна. Важно е било също да се спомене за вековете, че не си е пийвала вино без съпруга си (или поне не ѝ се е услаждало), което веднага поражда въпроса: а имало ли е по онова време много такива матрони, които отваряли делвите с вино, докато мъжете им ги нямало, че и ги пресушавали с наслаждение? Или тях ги няма документирани, понеже за такива не се полагали пространни надгробни слова?

Фронтон е молил боговете и бъдещия посетител вечно да поставят  около гроба на любимата му цветя и плодове. Но последното, което вероятно е можел да си представи е, че след повече от хиляда и двеста години странният гений на нероден още човек, по произход от далечни, далечни земи, ще реши да направи от гроба на любимата му - чешма.  

Всъщност ние не знаем какво точно се е случвало със саркофага преди османците да решат да го използват и не е ясно дали са взели плочата от стари гробища или тя вече е била използвана за изграждане на нещо друго, преди те да се появят в края на 14-ти век. За други случаи в Османската империя се твърди, че строителите са знаели когато ползват стари каменни гробове; като дори понякога са слагали за корита на чешми долната част на саркофази, които им изглеждали уместно и точно издълбани за целта. Мързел на зидарите ли е било или непукизъм? Не знам, но си мисля, че не всеки би пил вода от гроб, независимо колко време е минало от смъртта на човека, ако нистина си дава сметка кое какво е. Или това последното е само мое наслагване от века, в който живея? Едно е интересно при решението на османските строители да използват надгробния камък – като че ли досега науката негласно предполага, че не са могли да прочетат надписа на класически латински, но ето - не са го и заличили; не са го и обърнали, така че да се загуби от поглед и да се използва задната част на плочата – просто като плоча. Оставили са надписа на стария непонятен език да се вижда. Защо? От уважение към човека, който някога нещо писал? С надежда, че някой някога нещо ще може да прочете? От преклонение към някогашните колеги зидари, които не си пестели силите да изработват такива масивни плочи, същи великани? Не са ли могли да заличат написаното и върху него да сложат собствените си имена, годината, или пък името на местния бей, на султана, та да увековечат акта на построяването на чешма, както повелява османската традиция? Нещо ги е спряло. Дали е било усещането, че не са напълно собственици на тази вещ? Или им се е видяла прекалено красива, че да я рушат и да замацват нещо по нея? Ако е така, дали това, че поне 12 века по-рано Фронтон се е бил постарал малко повече от обичайното, не е изиграло роля в запазването на посланието му чак до нас?

Накрая като че ли пъзела завършва един французин, който през 1870 г. разчита надписа и оставайки доволен от себе си, решава да сложи паметник на собственото си разчитане:

След хиляда и седемстотин години,
един непознат пътник
дойде да прочете твоите стихове
в края на стария зид.

Молбата ти, Фронтоне, не е била напразна.

…

Без съмнение делото на мосю Дежарден е похвално, защото създава информираност и интерес към текста, а и думите му са красиви и поетични, но все пак като че ли  той се опитва да изгради един образ на чуждестранния пътник, който за първи път от 1700 години разчичита този надпис. Това разбира се ме кара да се питам доколко колониално мислене стои зад създаването на подобен образ. Дали тук нямаме презумпцията за образования пътник, гражданин на страна - Велика сила, идващ и просвещаващ необразованите местни –  при това разчитащ нещо за първи път от 1700 години? И доколко местните, подволявайки на г-н Дежарден да си сложи плочите със собствените си образи и тълкувания, негласно са се съгласили да влязат в тази колониална или пост-колониална негова парадигма?

Нека видим: кога наистина надписът е можело да бъде прочетен преди мосю Дежарден? Със сигурност от 2-ри до края на 6-ти век, когато град Ескус е разрушен от прииждащите славяни, местни латиноезични люде са могли без проблем да го четат. С приемането на делото на св. св. Кирил и Методий през 9-ти век в Първото българско царство навлизат и впоследствие се изграждат достатъчно учени, които са знаели и латински.  Византия е имала латинисти.  Такава е била и ситуацията по време на Търновската книжовна школа през Второто Българско цаство. Кръстоносците са поназнайвали криво-ляво средновековен латински. Впоследствие някакъв латински се пази сред по-образованите духовници у българските католици, голяма част от които са били съсредоточен именно в Северна и Северозападна България, като дори има и Никополска католическа епархия през 18-ти и 19-ти век. Изглежда, че през повечето от всичките тези 1700 години до появата на мосю Дежарден в региона е имало достатъчно хора, които са можели, ако не да разчетат професионално надгробния надпис на Елия, то поне да разберат в общи линии какво ни казва той. 

Ето и аз сега, като се питах кой може да е чел през вековете надписа, първо изредих римляни, българи, византийци, кръстоносци, католици в Османската империя (от различни етноси) – все европейци обаче. Като че ли Османския период и османците непременно трябва да са били  съвсем безпросветни? И то цели 500 години? Пример за европоцентризъм ли си намерих? Бял супремасизъм? Надявам се не, просто ние твърде малко говорим и мисля, че малко знаем за изучаването на латинския по време на Османската империя. Знаем, че османците отдавали значение на турския, арабския и персийския, но за латинския в Империята рядко споменаваме, което съвсем не означава, че не е имало специалисти, а още по-малко, че местните власти не са могли и не са ползвали ресурса и лингвистичния капаците на мултиезичното си и мултиетническо местно население. И ето последният въпрос: дали османците всъщност не са първите читатели на надписа в по-ново време, които именно знаейки какво казва текстът, са го запазили, решили са да не го ползват за градеж на сграда, и нарушавайки собствената си традиция при изграждането на чешми, намират за уместно да почетат скръбта на едни мъж, като поставят надгробната плоча на неговата любима там където хора ще се стичат винаги? За да си налееш вода от Чешмата Елия, трябва, ако не да коленичиш, то поне да приклекнеш, точно пред надгробната плоча. Чешмите са били място, където морният пътник отдава благодарност на строителите, че са го дарили с възможността за студена вода, а рано сутрин момите отивали там с менците – и с росни китки! – които пък момците им крадяли в знак на любов. Как иначе да накараш хората в онова време да носят цветя при камъка, както иска Фронтон, освен ако наистина не го направиш на чешма? Колко ли любовни истории са започнали при надгробния паметник на Елия? 

Старите камъни пазят тайни, някои – така грижливо, че може никога да не узнаем скритото в цялост. Но ето, че живото и чисто чувство, както и усилията да сътвориш нещо по-добре, отколкото нормата изисква, понякога надживяват епохи, царства, религии, етноси и размирни времена и разказват неподозирани истории, затрогвайки бъдните поколения дори и след хиляди години.

Александър Мануилов