Летен следобед в Августа Траяна

Летен следобед в Августа Траяна. Топло е и почти няма хора – само няколко души се мяркат зад колоните на стоата, където явно са намерили убежище от парещите лъчи на юлското слънце. Дори пред храма няма движение. Две момчета – едва ли имат шестнайсет, излизат от гимназиона – по това време завършват занятията. Явно не бързат за никъде. Крачат бавно по каменните плочи на агората, които са нови - поставени са само преди няколко месеца. След толкова векове Рим е оставил своя категоричен отпечатък върху древния град, наричан някога Берое. Мнозина твърдят, че Августа Траяна сега е по-красив полис дори и от Филипопол. Няма римски император, който да не е оставил нещо свое тук – крепостната стена, издигната някога от Марк Аврелий, храмовете, августеумът на Каркала, всички тези сгради с високи колони, термите, арената, фонтаните, чешмите.

Марк и Луций – така се казват юношите, поспират за миг до голяма мраморна чешма, пият вода, измиват лицата си. Сядат на близката пейка под дебелата сянка на една смокиня.

- Днес ще е скука, приятелю. Няма какво да се прави този месец тук. Няма състезания, няма театър, гладиаторските битки ще започнат чак след месец.

- Може да отидем до вилата на нашите? Да поплуваме в реката?

- Много е топло. Не ми се върви толкова.

- Тогава да се качим на стената – нали братовчед ти води караула днес?

- И там ще е жега…

- Граматикът каза, че и догодина нямало да учим нищо военно… – продължава разговора Луций след кратко мълчание.

- И аз чух такова нещо, а толкова се надявах. Не са ми на сърце всички тези сметки, поети, историци, ретори. Искам поне малко да науча какво е да си воин.

- И аз. Но са такива времената – военна подготовка от дълго време не се преподава – за нас са останали само гимнастиката и вдигането на тежести. Армията е професионална, за какво им е да се занимават да учат на военно дело такива като нас… – в този момент момчето се сепва и се заглежда в статуите. – Я, я, виж, тази май е нова. Ти забелязвал ли си я?

- Не, не съм обръщал внимание. Дай да я разгледаме. Трябва съвсем скоро да е поставена.

Стават и се доближават. Под статуята забелязват надпис, който Луций започва да чете на глас:

„На добър час! Според решение на най-свещения град на лакедемонците, препотвърдено с гласуване от най-любимия роден град, Спарта почете Марк Улпий Гениалис, траянец и лакедемонец, заради всички останали негови добродетели и най-вече заради отдадеността му на заниманията, свързани с образованието и ораторското изкуство. За издигането на статуята отговаряше Аврелий Пандион, син на Хермодор.“

- Казвам ти – в грешните времена живеем, приятелю. – поглежда го Марк. Звучи разочарован. - Няма да има слава за нас. Виж, че вече вдигат паметници само на някаква учени глави. Някакъв си даскал и ретор! Какво пък толкова е направил този за Спарта, че чак и паметник са му поръчали. Хем траянец, хем лакедемонец бил. Гледай, дори са задраскали едното име и са написали отгоре другото. Лакедемон е Спарта, нали знаеш? – не чака отговор и заключва, клатейки глава. – Сигурно роднините му са я поръчали.

- Нямам никаква представа кой е този. Но си прав - няма да има слава за нас в тези модерни времена - само думи, само книги. Щом вместо с гладиус, ще ни учат да се сражаваме с думи. В грешното време сме се родили, щом вдигат паметници не на истински герои, а на такива като тоя Гениалис. Та какъв герой е той? Виж императора – сочи към голямата царствена статуя на конника, която се извисява над площада, виж най-великия атлет – обръща се към статуята на олимпийския шампион по бягане Марк Аврелий Фронтон, която се намира наблизо. – това са истински герои. Не този…

- И защо мислите, хлапета, че това не е истински герой?

Така и не са усетили, че зад тях е застанал някой. Обръщат се и оглеждат мъжа, който е почти старец - сигурно е минал петдесет. Голям белег разсича скулата му, друг веждата му, косата му е късо остригана, тялото набито и мускулесто, погледът суров. На лицето му е изписано, че е ветеран-легионер – най-вероятно един от онези, които след службата си са получили имот в Августа Траяна, където да се насладят на старините си като награда за вярната си служба към Рим.

- Не искахме да проявим неуважение, господине…

- Но въпреки това невежеството ви ви накара. Чух ви, че искате да станете легионери. Искате слава, битки, кръв. Ето, аз бях такъв – докосва белега си - повече от четвърт век съм прекарал по бойните полета. И въпреки всичко това нямам паметник, а той има. Освен това знам, че той е много по-голям и велик герой от всички траянци и е прославил града ни повече от всеки друг и то не къде да е, а в Спарта. Той, невежи момчета, всъщност е най-известният траянец, когото империята някога ще познава.

- Откъде знаете толкова за него?

Старецът се усмихва.

- Защото някога, ние двамата бяхме вас. Две невежи хлапета, които не знаеха нищо, но мечтаеха за всичко. Гениалис – сочи статуята – беше най-добрият ми приятел – израснахме заедно тук. Но както на мен ми се удаваше гладиуса и бойното изкуство, така на него му се удаваха думите. Беше несравним ретор, същински Демостен – съвсем млад надмина и най-умелите ни учители тук и градът бързо му отесня. След като завършихме, животът ни раздели - аз постъпих в легионите, след обучението ме командироваха в Персия, а след това в Африка. Гениалис, това ми разказа той, когато преди години го посетих в Спарта, станал софист – пътуващ ретор, започнал да обикаля империята и да произнася декламации, речи, сказки. Колкото повече пътувал, колкото повече места посещавал – толкова по-добър ставал. Спечелил повече словесни двубой, отколкото аз такива с меча си. С годините дошли уважението и славата, старейшини от най-далечни градове на империята го канили да отвори школа при тях, но той се спрял на Лакадемон – може би заради славното минало на този град. Не след дълго неговата школа станала най-известната в цяла Гърция – всеки искал неговото дете да учи при мъдрия траянец. Беше преди цяла вечност, когато му гостувах, но ясно помня с какво уважение и възхита го гледаха деца и възрастни, докато говореше. Затова ви казвам, хлапаци, че сега гледате статуя на истински герой – по-голям и от бегача, и от конника, а и от всеки воин. – Протяга ръка и докосва мраморния постамента под крака на приятеля си. – Така че не роднини са платили статуята. Спартанци са платили и това е превелика чест, защото същата такава статуя като тази сега стои и на тяхната агора. И когато след векове от вас и мен няма да е останал и спомен, двете статуи на моя другар, на траянецът, станал лакедемонец, на великият ретор Марк Улпий Гениалис още ще ги има.

Легионерът мълчи известно време, после поглежда засрамените момчета до себе си и отново се усмихва.

- Разбирате ли сега защо това е паметник на герой?

Марк и Луций не отговарят нищо, но е ясно, че са разбрали думите на стария воин и когато вдигат очите си, вече виждат статуята по съвсем различен начин.

Андрей Велков

Свързани паметници

Почетен надпис на Марк Улпий Гениалис от Стара Загора
Почетен надпис на Марк Улпий Гениалис от Стара Загора
Редактори: Гаврил Кацаров, Георги Михаилов, Николай Шаранков,
Хранилище: Регионален исторически музей - Стара Загора,
Преглед: Ἀγαθῆι τύχηι. κατὰ τὸ δόγμα τῆς σεμνο τάτης Λακεδαιμονίων πό...,
Тип: постамент,
Материал: мрамор,