Летен следобед в Августа Траяна. Топло е и почти няма хора – само няколко души се мяркат зад колоните на стоата, където явно са намерили убежище от парещите лъчи на юлското слънце. Дори пред храма няма движение. Две момчета – едва ли имат шестнайсет, излизат от гимназиона – по това време завършват занятията. Явно не бързат за никъде. Крачат бавно по каменните плочи на агората, които са нови - поставени са само преди няколко месеца. След толкова векове Рим е оставил своя категоричен отпечатък върху древния град, наричан някога Берое. Мнозина твърдят, че Августа Траяна сега е по-красив полис дори и от Филипопол. Няма римски император, който да не е оставил нещо свое тук – крепостната стена, издигната някога от Марк Аврелий, храмовете, августеумът на Каркала, всички тези сгради с високи колони, термите, арената, фонтаните, чешмите.

Марк и Луций – така се казват юношите, поспират за миг до голяма мраморна чешма, пият вода, измиват лицата си. Сядат на близката пейка под дебелата сянка на една смокиня.

- Днес ще е скука, приятелю. Няма какво да се прави този месец тук. Няма състезания, няма театър, гладиаторските битки ще започнат чак след месец.

- Може да отидем до вилата на нашите? Да поплуваме в реката?

- Много е топло. Не ми се върви толкова.

- Тогава да се качим на стената – нали братовчед ти води караула днес?

- И там ще е жега…

- Граматикът каза, че и догодина нямало да учим нищо военно… – продължава разговора Луций след кратко мълчание.

- И аз чух такова нещо, а толкова се надявах. Не са ми на сърце всички тези сметки, поети, историци, ретори. Искам поне малко да науча какво е да си воин.

- И аз. Но са такива времената – военна подготовка от дълго време не се преподава – за нас са останали само гимнастиката и вдигането на тежести. Армията е професионална, за какво им е да се занимават да учат на военно дело такива като нас… – в този момент момчето се сепва и се заглежда в статуите. – Я, я, виж, тази май е нова. Ти забелязвал ли си я?

- Не, не съм обръщал внимание. Дай да я разгледаме. Трябва съвсем скоро да е поставена.

Стават и се доближават. Под статуята забелязват надпис, който Луций започва да чете на глас:

„На добър час! Според решение на най-свещения град на лакедемонците, препотвърдено с гласуване от най-любимия роден град, Спарта почете Марк Улпий Гениалис, траянец и лакедемонец, заради всички останали негови добродетели и най-вече заради отдадеността му на заниманията, свързани с образованието и ораторското изкуство. За издигането на статуята отговаряше Аврелий Пандион, син на Хермодор.“

- Казвам ти – в грешните времена живеем, приятелю. – поглежда го Марк. Звучи разочарован. - Няма да има слава за нас. Виж, че вече вдигат паметници само на някаква учени глави. Някакъв си даскал и ретор! Какво пък толкова е направил този за Спарта, че чак и паметник са му поръчали. Хем траянец, хем лакедемонец бил. Гледай, дори са задраскали едното име и са написали отгоре другото. Лакедемон е Спарта, нали знаеш? – не чака отговор и заключва, клатейки глава. – Сигурно роднините му са я поръчали.

- Нямам никаква представа кой е този. Но си прав - няма да има слава за нас в тези модерни времена - само думи, само книги. Щом вместо с гладиус, ще ни учат да се сражаваме с думи. В грешното време сме се родили, щом вдигат паметници не на истински герои, а на такива като тоя Гениалис. Та какъв герой е той? Виж императора – сочи към голямата царствена статуя на конника, която се извисява над площада, виж най-великия атлет – обръща се към статуята на олимпийския шампион по бягане Марк Аврелий Фронтон, която се намира наблизо. – това са истински герои. Не този…

- И защо мислите, хлапета, че това не е истински герой?

Така и не са усетили, че зад тях е застанал някой. Обръщат се и оглеждат мъжа, който е почти старец - сигурно е минал петдесет. Голям белег разсича скулата му, друг веждата му, косата му е късо остригана, тялото набито и мускулесто, погледът суров. На лицето му е изписано, че е ветеран-легионер – най-вероятно един от онези, които след службата си са получили имот в Августа Траяна, където да се насладят на старините си като награда за вярната си служба към Рим.

- Не искахме да проявим неуважение, господине…

- Но въпреки това невежеството ви ви накара. Чух ви, че искате да станете легионери. Искате слава, битки, кръв. Ето, аз бях такъв – докосва белега си - повече от четвърт век съм прекарал по бойните полета. И въпреки всичко това нямам паметник, а той има. Освен това знам, че той е много по-голям и велик герой от всички траянци и е прославил града ни повече от всеки друг и то не къде да е, а в Спарта. Той, невежи момчета, всъщност е най-известният траянец, когото империята някога ще познава.

- Откъде знаете толкова за него?

Старецът се усмихва.

- Защото някога, ние двамата бяхме вас. Две невежи хлапета, които не знаеха нищо, но мечтаеха за всичко. Гениалис – сочи статуята – беше най-добрият ми приятел – израснахме заедно тук. Но както на мен ми се удаваше гладиуса и бойното изкуство, така на него му се удаваха думите. Беше несравним ретор, същински Демостен – съвсем млад надмина и най-умелите ни учители тук и градът бързо му отесня. След като завършихме, животът ни раздели - аз постъпих в легионите, след обучението ме командироваха в Персия, а след това в Африка. Гениалис, това ми разказа той, когато преди години го посетих в Спарта, станал софист – пътуващ ретор, започнал да обикаля империята и да произнася декламации, речи, сказки. Колкото повече пътувал, колкото повече места посещавал – толкова по-добър ставал. Спечелил повече словесни двубой, отколкото аз такива с меча си. С годините дошли уважението и славата, старейшини от най-далечни градове на империята го канили да отвори школа при тях, но той се спрял на Лакадемон – може би заради славното минало на този град. Не след дълго неговата школа станала най-известната в цяла Гърция – всеки искал неговото дете да учи при мъдрия траянец. Беше преди цяла вечност, когато му гостувах, но ясно помня с какво уважение и възхита го гледаха деца и възрастни, докато говореше. Затова ви казвам, хлапаци, че сега гледате статуя на истински герой – по-голям и от бегача, и от конника, а и от всеки воин. – Протяга ръка и докосва мраморния постамента под крака на приятеля си. – Така че не роднини са платили статуята. Спартанци са платили и това е превелика чест, защото същата такава статуя като тази сега стои и на тяхната агора. И когато след векове от вас и мен няма да е останал и спомен, двете статуи на моя другар, на траянецът, станал лакедемонец, на великият ретор Марк Улпий Гениалис още ще ги има.

Легионерът мълчи известно време, после поглежда засрамените момчета до себе си и отново се усмихва.

- Разбирате ли сега защо това е паметник на герой?

Марк и Луций не отговарят нищо, но е ясно, че са разбрали думите на стария воин и когато вдигат очите си, вече виждат статуята по съвсем различен начин.

Андрей Велков