- -Виж този паметник, драги, и кой го е правил попитай:

в мъка по мен Хермоген, и от жалост към нашата рожба

Текла, с къдриците чудни - отне я съдбата всесилна.

Без да е сватба видяла, без с мъж да е ложе делила,

без да е страст преживяла, тя чиста при Бога отиде.

Ако поискаш и мен, и сина ми по име да знаеш,

слушай, приятелю: бе Демостен мое чедо сърцато,

аз съм Матрона, градът на Победата бе ми родина.

- Ето, четвърти по ред до сина си и аз бях положен.

„Време е да тръгвам“, помисли си Хермоген. Друг Никополис щеше да търси, този го бе прогонил, лишил го бе от всичко, което бе обичал.

Нищо вече не го задържаше в града край река Нестум, където семейството му – гръцки преселници от Анатолия, се бе заселило, преди той да се роди. Хермоген бе израснал тук – в града, разположен между Виа Милитарис на север и Виа Егнация на юг, сред глъчта на форума, където беззъбите старци обсъждаха от изгрев до залез славното минало и упадъка на нравите – ужас, срам, никой вече не уважава възрастните, политиците станаха толкоз корумпирани и младите не помнят и един ред от „Илиада“ или „Енеида“. Тук бе играл между наредените за товарене по корабите мраморни блокове, докарани с волски каруци от кариерите по хълмовете, тук се бе крил с приятели между колоните на храмовете и бе отмъквал по някой комат или парче месо от даровете, предназначени за боговете. А богове в Никополис – колкото щеш! По монетите на града се виждаха ликовете на Аполон, Арес, Артемида и Ескулап; храмовете на Зевс, Посейдон и Плутон бяха ненадминати по красота, а местните си тачеха и Конника, божеството на реката, дето прилича и на Дионис. Семейството му бе донесло със себе си и името на новия бог, онзи, когото доскоро бяха славили тайно, но днес призоваваха все по-открито. На големи мъчения бяха подлагани хората, почитащи Спасителя, осеяни бяха пътищата на империята с горящи факли – разпънатите на кръст тела на християните, изкупителната жертва за всички беди. Но времената се менят и хората се менят заедно с тях.

На една сбирка на местните християни Хермоген срещна младата Матрона. Тя бе родена тук, в този град, основан според старците на форума от самия Марк Антоний в чест на победата му при Филипи, преди Октавиан да пренапише историята. Ама казва ли ти някой дали това е истина, те старците все се вторачват в миналото, за да се гордеят с нещо, понеже вече не могат с телата си и с мъжката си сила. Но всички благодаряха на най-щастливия император, Траян, че бе почел града им и го бе дарил с привилегии. На него дължаха новото му име – Никополис ад Нестум.

Семействата и на двамата бяха заможни, образовани и вярваха в Христа. Съюзът им бе благословен от първия миг, в който ръцете им се докоснаха над светия хляб.

Щастлив бе Хермоген, но за щастието се пише кратко. Завистливи са боговете, и старите, и новите. В колко реда да опише безметежните дни, в които посрещаше изгревите и изпращаше залезите с любимата и покорна съпруга? Матрона го дари с две деца – Демостен, любознателен и бъбрив като оратора, чието име бяха харесали за него – искаха речта му да замества оръжието, и къдрокосата, едновременно нежна и силна Текла, инатлива и непреклонна като мъченицата Текла от Икония, онази, дето първа последвала свети Павел и била подложена на големи изтезания, но и хора, и зверове отстъпили пред вярата ѝ.

„Един ред, един е достатъчен“, помисли си Хермоген, застанал пред плочата, под която лежаха сега всичките му любими същества, отнети му без време от треската. „Тук живя щастието.“ Но после размисли. Реши да даде глас на Матрона, тя заслужаваше градът да я помни. Нареди на майстора да изпише и неговото име редом до имената на тези, с които бе свързан по любов и кръв, не искаше по-късно някой някъде да издълбае просто едно „Хермоген“ на гола плоча. И си тръгна.

Накъде щяха да го отведат краката му – не знаеше. Построеният от римляните път – широк, с големи и плоски камъни – щеше да го отведе надалеч; голяма бе Империята, но пътищата ѝ разрязваха планини и пресичаха мощни реки, плетейки гигантската си паяжина. Можеше да стигне до другите Никополиси – до този на Иструм, до онези в Епир и Египет, да потърси другите си лица, своите двойници, да види дали те все още живеят щастливо.

Изрече на глас думите, с които бе накарал майсторът да започне надписа на плочата: Виж този паметник, драги, и кой го е правил попитай… Знаеше, че някой от минаващите покрай гробницата пътници може да се зачуди: реални ли са били тези хора? В тези редове имаше и елинско величие, и анатолийска набожност, и тракийска упоритост, и християнска надежда. Сякаш не бе епитафия за семейството на Матрона и Хермоген, а карта на самия град. Град, който съществува и не съществува; който е първият Никополис и в същото време един от многото; който е бил дом на семейство, чиито имена са толкоз различни, че звучат като част от сборник с прочути истории — разказвани от Омир, преписани от речите на древни оратори, дочути от християнски легенди.

Това, което не знаеше Хермоген, е, че след столетия тук ще дойдат варварите.

А те дойдоха. На талази, на коне, с каруци, руси, после тъмнокоси, едните високи, другите ниски, но всичките – безмилостни и хищни. Покриха като скакалци земите и ни реки, ни хълмове, ни крепостни стени и кули успяха да ги спрат. Градът край Нестум вече не беше символ на победата, не беше дори град. Новодошлите взеха камъните му и ги преместиха, за да строят нови домове другаде с тях.

Една плоча обаче не можаха да откъснат от земята му. Полузаровена, стоеше там като застопорена с магия в пръстта. Не знаеха какво точно пише на нея, само някакви странни имена се предаваха от уста на уста и година след година, век след век децата в околността си нашепваха тихичко една легенда. Легендата е, че ако човек произнесе тези имена някоя нощ в близост до плочата, ще чуе как мраморът проговаря и се разнася плач – плач на град, който отказва да бъде забравен. Бабите пък разказват, че имало една девойка, Текла, която била отнета от Съдбата преди брака си и отишла чиста при Бог – тя била жертвата, която градът принесъл с надеждата да бъде спасен. Говори се, че и мраморните камъни от този град, където и да се намират днес, са особени – на определена светлина по тях се появяват и отново изчезват странни букви.

…аз съм Матрона, градът на Победата бе ми родина. Хермоген крачеше, без да се обръща. Той не можеше да предвиди нищо от това, което щеше да се случи в бъдеще. Но знаеше, че един град не е жив, докато има стени, а докато се помнят имената на живелите в него. И вярваше, че всеки, който прочете този надпис, ще стане негов жител.

Паулина Мичева