Да имаш сестра, която е превърната в звезда от богинята Афродита, звучи като страхотно предимство. Докато всички други роднини спорят кой ще наследи овощната градина, ти можеш просто да посочиш небето и да кажеш: „Е, аз пък имам сестра сред звездите! Нищо друго не ми трябва“.

Проблемът е, че когато си Прима — първородната дъщеря в едно благородно семейство в Августа Траяна, — винаги трябва да се държиш с достойнство. А това е ужасно уморително.

През последните години всичко стана много сериозно, всички са навирили важно носове. Да, Августа Траяна е толкова важен град, че дори кравите, пасящи около стените му, изглеждат малко по-доволни от себе си от онези по селата. Император Траян го обяви за самоуправляващ се (което всъщност означава: „Можете сами да решавате за някои дребни вътрешни неща, но не забравяйте да си плащате данъците. И нека те да са много!“). Градът ни процъфтява — търговия, култура, театри, бани, изящни мозайки. По улиците от камък ехтят латински и гръцки думи, а по високите колони се издигат бронзови статуи на богове. Когато се разхождам, ми се струва, че чувам как стените и камъните наоколо спорят. Форумът спори с театъра кой е по-важен. Театърът твърди, че без неговите представления хората тук ще останат прости като тракийски кози. Форумът обаче настоява: „Аз съм мястото, където се решава съдбата на всички!“. На което библиотеката тихо прошепва: „А аз съм мястото, където съдбата на целия свят се изписва с букви и тук мъртвите учат живите“. Ето колко е важен градът ни.

Нашето семейство е, както се казва, от висшето общество. Дъщерите в рода ни нямат само едно обикновено име като повечето местни момичета; ние държим да се спазва старият римски принцип: първата родена ще е Прима, втората – Секунда, третата – Терция и тъй нататък. Изключително полезно, ако родителите ти имат лоша памет.

Да носиш име като Прима, е странна съдба. Когато някой попита: „Коя е тази?“, отговорът неизменно е: „Първата!“. „Първата в какво?“ — „Ами… Първата! Просто Първата.“ Разговорът заприличва на пиянски спор между граматици и математици.

Секунда беше на дванайсет, когато се разболя. За разлика от драматичните митове, където Мойрите изведнъж открадват живота ти, нашият случай беше банален: сестра ми си отиде бавно, болезнено и с много въздишки. На плочата ѝ изписаха, че е увехнала. Точно така си беше: все едно гледаш роза, която някой е полял с горещо вино вместо с вода. Майка ми не понесе загубата ѝ и я последва.

Разбира се, баща ми нареди надписът в тяхна чест да бъде в епически хекзаметър. Защото когато плащаш за погребален надпис, искаш минаващите покрай олтара на покойните ти любими да си кажат: „Тези хора наистина са били важни — само важните умират в хекзаметър“.

Мъчно ми е за тях, особено за Секунда. Тя беше най-близкият ми човек и понякога се ядосвам, че на този надпис го няма моето име. Прима. И докато беше жива, всички само нея забелязваха, тя бе толкова красива, а аз винаги съм била по-скучната. Нямам особени качества, само недостатъци – все ми казват, че съм крайно неблагоприлична, задето се присмивам на важните неща; все ме избутват в ъгъла. А сега, без сестра ми, станах буквално невидима за околните.

Секунда не просто умря, тя се превърна в звезда. Обикновено такава чест се полага на герои като Херакъл, Персей и други, които са извършили подвизи – убили са чудовище, прочистили са нечии мръсни обори (което си е сериозен подвиг, уверявам ви) или са измислили ново ястие с риба. Последното особено се цени напоследък. Но сестра ми просто… беше красива и Афродита реши да я вземе под опеката си и да я направи небесна светлинка.

Това има някои неудобства. Всеки път, когато вдигна очи към небето, си мисля за Секунда и от липсата ѝ ми се свива сърцето. След което се сещам за пазарите в Августа Траяна, за баните и виното, и си казвам: „Е, може би земята има своите предимства“.

Погледна ли важно изглеждащия олтар, се дразня, че моето име липсва на плочата. Семейството ми, любимите ми хора са тук, а мен ме няма. Между буквите няма достатъчно свободно пространство, та да се напъхам някак и аз. И все пак, философите твърдят, че тъкмо липсващото е най-важното и най-много за него спорят. Но дали някой изобщо се сеща, че ме е имало и че още ме има?

Питагорейците вярват, че всяка душа си има своя звезда, че идва от небето и ако е добродетелна, се връща там. Значи някой ден, ако не се обаждам много, и аз може и да се озова сред звездите. Пък и Питагор учи, че всичко в този свят е число. А моето име е първото число. Началото. Без мен нямаше да има и Втора или пък Трета. Затова, макар да липсвам на онзи камък, си мисля, че аз съм основата. Току-виж някой бог сбърка и реши да ме обезсмърти по погрешка, макар да не блестя с красота или други качества, и да ме постави на небето между Голямата мечка и оня странен облак, който не се маха. Може и баща ми да ме забележи. След като издълбаха последната буква от онзи важен надпис, той сякаш спря да ме вижда.

Засега обаче продължавам да живея все тъй незабележимо в Августа Траяна, да пия разредено вино – защото семейството ни е изтънчено – и с леко разбито сърце да се присмивам на абсурдността, че най-важният паметник в семейството ми е камък, който казва всичко за всички… освен за мен. 

Паулина Мичева