Този град, забутан на брега на Евксинския понт, с бели мраморни храмове и каменни улици и стени, които дълго пазят топлината на лятното слънце, е моят дом. За толкоз години тук няма плочка, по която кракът ми да не е стъпвал. Седефените миди са се вдълбали в камъните и градът ни блести под слънцето.

Само дето плочките пред храма ми не блестят! И как, като тая досадна черница пред входа се разлиства все повече? Сокът ѝ лепи по мрамора, навсякъде има петна като засъхнало мастило, които никой не може да изчисти добре. Казах им на майсторите, дето поддържат храма, да я режат. Нищо добро не носи това дърво! Само мръсотия и гадост, викам им аз. Но не – богата е на плод, свещена е, казват ми те. Свещена, как ли пък не. Просто си расте пред храма от години и ако не я отрежем, той ще изглежда като кална къща, а на богинята това няма да ѝ хареса.

Аз съм Зуке – жрица на Великата богиня майка, на Кибела, пазителката на плодородието и живота. Не знам колко древен е Дионисопол, но е тук много отпреди да дойдат днешните ни господари, римляните, а храмът, за който се грижа, е от поне седем-осем поколения назад. Градът ни е още по-стар. Зовем го Дионисопол в чест на бога, чието лице е радост и забрава, но и тъга, скрита във виното, ала някои от хората тук още го помнят с името Крунои, Изворите. Така бил известен, когато из тези бели хълмове живели само тракийските ми предци, кробизите, и гърците.

А сега… Всякакви са се навъдили.

В храма ние, жриците, палим тамян, смесен с лавандула, поднасяме дарове от грозде, смокини, маслини и черници. Тези плодове са символи на щедростта, с която ни дарява Великата Майка. Поставяме ги на олтара, изрисуван с изящни изображения на богинята – тя е млада, майка и пазителка, държи в ръце житни класове и змии. Тя е вечният живот, тя е природната стихия.

Всяка сутрин следя всичко да е наред – статуята ѝ да не е покрита с прах, тамянът да гори равномерно и младите жрици да си учат новите песни и молитви. Това не е проста работа, а призвание, за което са нужни години обучение. И явно и учителките на моите учителки са се справяли добре, защото когато преди време земята се разтресла и погълнала къщи и храмове, че и целия съседен град Бизоне, нашият бял град и храмът ни били пощадени. Ала сигурно тогава не е имало черница на входа, която да цапа мрамора!

Дните напоследък текат все по-бързо. Всичко се променя. По улиците се говори за чудати вярвания – нещо ново, което идва от Юдея, нов бог, проповядващ любов и мир. Това хубаво, но трябвало да забравим нашите богове и ритуали. Сънувах го – тъмна река, която залива полетата и храмовете ни. Слушам тези думи със страх и недоумение. Как може богинята, която е майка на всичко живо, да бъде забравена? Ще дойде ли време, когато нашите шествия и жертвоприношения ще бъдат забранени, а храмът ни — разрушен?

Страх ме е, а и съм ядосана – затова ли напоследък тъй се дразня на черницата, затова ли ми е влязла в главата тая муха да я отрежа? Дали като я отрежа, няма да пусна непознатите богове в града ни?

Животът ни е изплетен от ветровете на търговията. В пристанището ни пристигат кораби от Тасос, Хераклея, Синопа, че и от по-далеч, натоварени с амфори с вино, зехтин, всякакви грънци и благовония. В замяна си тръгват с жито от черноземите ни, мед, восък и кожи. Понякога и с хора – тракийски и скитски роби, пленени в битка. Градът ни е смесица от езици, дрехи и богове – гръцки, тракийски, дори египетски.

Храмът на Понтийската майка се издига близо до пристанището, на най-високото, стъпалата му слизат от терасите на града. Казват, че е построен още когато дедите ни били под сянката на македонските царе. Вратите му гледат на изток, към изгрева, и сутрешната светлина първо целува лицето на богинята, седнала на трона си, с лъв до нозете.

Всеки пролетен месец Тауреон, месецът, който е първи в календара на великия гръцки полис Милет, на осмия ден, празнуваме възраждането на природата. Това е време на радост и обновление, когато шествията озаряват улиците, а ароматът на подправки и сладко вино се носи из тълпата. Направо не мога да приседна тогаз, толкоз много работа има! Събирам с жените от града най-красивите цветя – макове от полята, ириси от потоците, теменуги от сенчестите скали. Вплитаме ги във венци за богинята и за олтара. После иде ред на жертвоприношенията – агнета, чийто бял вълнен цвят напомня на морската пяна, и гълъби, чието гърленo гукане се слива с молитвите ни. Преди изгрев обаче първо трябва да омета стъпалата и да лисна вода, за да измия петната от черницата, да не се излагаме!

Процесията минава по тесните улици, тераса след тераса, докато стигнем до храма. Децата носят кошници с цветя – момини сълзи, лавандула, рози, а въздухът ухае на розмарин и мащерка. Аз вървя начело, с хитон до глезените и воал над косата, както повеляват бащините обичаи. В ръцете си държа фиала с вино, а жените от града се подреждат около мен като жива корона. Раздавам им сладки и подсладено вино, а накрая и на съвета – празникът е специален. Изпитвам гордост, като зная, че спазвам традициите на моите прабаби тракийки, които са призовавали Майката да пази плодородието на земята и женските утроби.

Съпругът ми, жрецът на Дионис, стои редом с мен по време на големите празници. Виното и земята – нашите божества са различни лица на едно и също начало. И двамата знаем, че без благословията им пристанището ще опустее, а полетата ще изсъхнат.

Не спирам да мрънкам за черницата. Отрежете я, бе! Тези петна ще ни изгонят посетителите, говоря аз на майсторите. Не ме слушат. Сякаш не ме чуват и не ме виждат. Така ли става със старостта? Ах, ако още бях млада и красива както по времето, когато ме изваяха редом с богинята, друго щеше да е.

Милея за храма и защото и моят лик е тук. Голяма чест ми оказаха преди години. Вдигна ли поглед, виждам каменната плоча с образа на богинята, но и себе си – млада жрица, облечена в дълъг хитон и с воал, с ръка, протегната над олтара, а до мен е Майката – величествена, с фиала и тимпан, пазена от лъва, дето ни закриля. Ах, какви времена бяха! Майсторът на нашия град издяла каменния релеф. В ранни зори ми шепнеше за други светове, където хората не са обвързани с толкова много закони и обичаи. Каза, че като ме гали, сякаш докосва плътта на богинята и тя вдъхва сила на ръцете му. Уменията му да създава вечност в мрамор ме омагьосаха, пък и може ли някой да ти направи по-велик подарък? Отдавна няма да ме има, но душата ми ще е все така вградена в камъка. Не тръгнах с него, страх ме обзе да напусна. Не мъжа си Теаген, не. Не посмях да напусна богинята.

А сега не спирам да мърморя и за черницата, и за новите богове и променящия се свят. Боя се, че съм последната жрица, която ще пази този храм. Останалите се страхуват, а младите даже не искат да учат ритуалите. Казват: „Защо да губим време, като идва новото?“. Аз обаче си държа на думата, знам си – само да резнем черницата и храмът да блесне, и Великата Майка ще продължи да ни пази.

И ще продължим да гледаме от високите скали към Понта, Гостоприемното море. И то си е сменило името. Преди нашите дни го наричали Негостоприемното – заради бурите, мъглите и коварните течения. Но ние, които живеем тук, знаем, че в морето няма съзнателно зло, то е като самия Дионис – щедро, ако го почетеш, и безмилостно, ако го пренебрегнеш.

Та казах ли че съм Зуке, дъщеря на Хераклид, съпруга на Теаген, син на Мосхион и жрец на основателя Дионис? Скоро ще завърша четвъртото десетилетие на живота си. Ето ме – стара, досадна, мрънкаща, но вярна на Понтийската майка, която пази живота и земята, макар да усещам как новият свят тихо наднича през прага, между листата на черницата. Потиска ме сянката ѝ, но понякога вдигам ръка, откъсвам от плодовете ѝ и се наслаждавам на сладкия им вкус, макар пръстите ми да стават мастилени.

Ако не храмът, може би поне черницата ще остане тук?

Аз съм Зуке, дъщеря на Хераклид и жена на Теаген, жрец на Дионис. Живея в Дионисопол, на ръба на света, където дъбовете се срещат с морския бряг, а вятърът носи аромата на лавандула и рози.

Благодаря ти за живота, Понтийска Майко. Благослови всички, които помнят, и всички, които забравят. Нека морето да пази името ти.

Паулина Мичева