Валентин беше прекарал първите си години край военния лагер, където служеше баща му. Но когато император Септимий Север трябваше да потегли с войските към вечния враг на римската империя Партия, Диофан прецени, че ще е опасно да остави за незнайно дълго време семейството си при далечната северна граница, докато самият той се сражава на другия край на обитаемия свят. И дали изобщо щеше да се завърне оттам жив? Затова ги изпрати в родината си, в благоденстващата Августа Траяна в Тракия, при своя братовчед, също на име Диофан – и двамата с гордост носеха името на дядо си, един от първите граждани, преселил се в новооснования град и прославил рода им. Валентин не беше виждал баща си повече от пет години – строгият император не разрешаваше дълги отпуски – и единствената връзка бяха редките писма, в които Диофан описваше далечните земи и римските победи, и още по-редките подаръци, които успяваха да достигнат до Тракия по завръщащи се войници. Валентин вече се беше научил да чете и пише и често препрочиташе писмата, а после разказваше украсено подвизите на баща си, за да се хвали пред другите деца. Братовчед му Фронтон, който му беше като по-голям брат, беше отличен бегач, по-бърз от всички в града, а както се оказа няколко години по-късно, когато победи в игрите на Родос и в самите Олимпийски игри – по-бърз и от всички в света. Валентин също беше добър в бягането, но предпочиташе хвърлянето на копие и стрелбата с лък, защото му напомняха за баща му, а и майка му Кандидея винаги го хвалеше. Един от прорицателите при храма на Аполон, познат на семейството, дали само за насърчение, или по истинско внушение от боговете, пък беше предсказал, че Валентин ще последва бащиното поприще и ще бъде награден от самия император. Когато Диофан писа, че след година – ако боговете позволят – ще се завърне у дома, Валентин ден след ден ходеше до южната градска порта да провери не идва ли баща му, въпреки че почти нямаше спомен как изглежда. И все пак го позна. Беше по залез и последните жълточервени лъчи на слънцето правеха сребърните украси и отличия по аленото наметало на Диофан да блестят като злато.

Унесен в тези спомени, Валентин, вече възрастен мъж и самият той ветеран, достигна до ателието на каменоделеца Агатон.

- Здравей, господине!

- Бъди здрав, ваятелю! Искам да поръчам паметник за родителите си.

- Какъв да бъде? Виж, тук имаме стели, тези са по-скромни, онези са с релеф, а отзад можеш да видиш олтарите. В кой некропол са положени родителите ти?

- Не са в града. Баща ми беше ветеран и купи имение на двайсет мили оттук, край Карасура.

- Не се притеснявай, ще се погрижа за пренасянето и ще пратя някое от момчетата ми да го постави.

- А изработваш ли статуи?

- Разбира се. Чираците ми тъкмо полират две големи фигури, мъжка и женска. – и го поведе към вътрешния двор на работилницата.

- Прекрасни са, но не приличат на татко и майка.

- Ще сложим надписи с имената и ще се знае, че са те. А мога да изработя и нови глави, ако ми опишеш как да изглеждат. Или ако имаш техен портрет.

Валентин изведнъж осъзна, че ваятелят няма как да изработи статуите, ако не е виждал майка му и баща му. Ех, да беше тук приятелят на татко Хрест от Никомедия.

- За стария скулптор Хрест ли говориш? – попита Агатон. Валентин неусетно беше произнесъл мисълта си на глас.

- Да, той познаваше родителите ми и щеше да може да ги претвори в камъка.

- Той е мой учител в изкуството и все още е в града. Вече е доста възрастен и рядко работи, но с общи сили ще направим образите. Сега ще пратя да го повикат.

- Аполон чу молбата ми! – пак на глас помисли Валентин. – Ще искам да ми направиш и един релеф на Аполон с благодарствен надпис, да му се отплатя за тази щастлива развръзка.

Докато чакаха идването на Хрест, а Агатон отиде да нагледа какво правят чираците, Валентин отново се върна в миналото.

След пристигането на баща му Диофан в семейството често обсъждаха бъдещето на Валентин. Учителят по реторика убеждаваше Диофан, че момчето има дарба и е добре да го изпрати в някоя от големите школи, например в Атина или в Спарта. Други изтъкваха отличните му познания по латински език (беше го научил като дете във военния лагер) и го насочваха към служба в провинциалната столица Перинт или метрополията на Тракия Филипопол. Мнозина предвиждаха и политическа кариера в Августа Траяна, както беше станало с много от роднините му. Но въпреки тези разговори Диофан и Кандидея знаеха, че Валентин вече е избрал пътя на баща си, и го насърчаваха, макар и едновременно да се страхуваха заради опасностите на военния живот и многобройните войни, които през последните години се водеха по границите на империята.

Валентин беше на 21 години, когато в града се появи изпратен от императора центурион, за да набира млади хора за източните легиони. Като син на ветеран го приеха веднага и така започна мечтаната военна служба. Предимството на Валентин да говори свободно на латински бързо го издигна в очите на командващите офицери, които гледаха с пренебрежение и дори презрение как многобройните войници от източните части на империята с мъка процеждаха по някоя дума на езика на римляните. Затова още в първите години на службата го натовариха да съобщава новите пароли на офицерите и удвоиха заплатата му. Сутрин Валентин ставаше преди всички и обикаляше лагера с паролата. По време на една от кампаниите срещу партите дори успя да спаси лагера от внезапно нападение – стражите бяха заспали и само Валентин забеляза варварите, които се опитваха да се изкачат по стената и да отворят портата отвътре за скритата наблизо войска... 

На вратата се показа белокос старец с тояжка.

- Агатоне, бива ли да караш стария си учител да идва на крака при тебе, вместо ти да ме посетиш? Това ли ти е благочестието и уважението?

- Прости ми, учителю! Но самият Аполон ни подсказа да те повикаме.

В този момент Хрест забеляза стоящия в задната част на ателието Валентин.

- И това ако не е Валентин, синът на Диофан! Минаха почти тридесет години, но, кълна се в Аполон, не мога да сбъркам лицето му.

- Хресте! – не можа да скрие учудването си Валентин.

- Мислеше, че съм умрял, нали? Наистина малко хора останахме от онова време.

- Нека Аполон и всички останали богове те пазят и ти помагат! И, моля те, не се гневи на Агатон, че прати да те повикат. Аз го накарах, защото само ти можеш да му помогнеш да направите образите на моите татко и майка.

- Скъпите ми Кандидея и Диофан – помня лицата им, все едно съм ги видял преди миг, и мога да ги оформя от камък. Само длетото и чукът с всяка изминала година стават все по-тежки в ръцете ми, но имаме младите и силни ръце на Агатон.

* * *

Когато месецът отиде към своя край, Валентин дойде при Хрест и Агатон да види готовите статуи. Белият камък блестеше, огряван от слънцето, а Хрест беше въодушевен от творението си, което сякаш му беше върнало младостта. Сочеше на Валентин ту към едната, ту към другата статуя, и двамата си припомняха детайли от жестовете, походката и дори начина на говорене на Диофан и Кандидея. Хрест показа и един огромен блок, оформен като основа за голяма колона:

- Този камък ще бъде постамент, вече сме приготвили жлебовете за закрепването на статуите. Остава да кажеш какъв надпис да изпишем.

Валентин беше застанал до двете статуи. Хрест се зарадва на приликата, която беше успял да пресътвори в образите им:

- Тримата сте точно като на откриването на Августеума, когато император Александър те похвали. Помниш ли как ни изненада по-ранното му пристигане в града и ме пратиха рано сутринта преди церемонията да допълвам надписа над портата на храма? Това беше най-значителната поръчка за нашето ателие – осемте статуи, релефните фризове, олтарите, надписите. Твоят баща беше натоварен от другите ветерани да проверява как работим, защото сроковете бяха съвсем кратки, и ме учеше как да пиша на латински. Но усилията си струваха, а шествията, жертвоприношенията и церемонията с императора и майка му бяха забележителни, казват, че дори посещението на Септимий Север и семейството му не е било толкова бляскаво. А само година и половина по-късно ни накараха да унищожим статуите на Север Александър и майка му Мамея и да заличим имената им. Какви времена!

Какви времена наистина, замисли се Валентин. Бяха изтощени от дългите сражения с партите на източната граница на империята, а от север непрестанно прииждаха вести и слухове за нахлувания на варварите, опожарени градове, избити и отведени в робство жени и деца. Все повече войници негодуваха и настояваха императорът да прекрати кампанията в Азия и да ги върне в Европа, за да могат да бранят домовете и семействата си. Валентин знаеше, че Августа Траяна не е застрашена, но съчувстваше на войниците от граничните провинции, а и сам копнееше по-скоро да види отново родителите си и земите на Тракия. Затова, когато императорът го повика, за да го награди за спасяването на военния лагер от внезапното нападение на партите, той не се поколеба да сподели пред Север Александър страховете и тревогите на войниците. Месец по-късно беше сключен изгоден мир с Партия и императорът поведе многобройни войски в нов поход срещу северните врагове. От Азия трябваше да се прехвърлят с кораби в Тракия, а оттам да достигнат границите по суша.

Първоначално обявеният маршрут не предвиждаше минаване през Августа Траяна, но когато достигнаха до Перинт на тракийския бряг на Пропонтида, провинциалният управител предаде на Север Александър писмо от траянските ветерани, които бяха построили храм на императора и го молеха да дойде за освещаването му. Императорът най-напред отказа, но на следващия ден му известиха, че билото на Хемус вече е покрито със сняг и преминаването на войските отвъд, в Долна Мизия, ще бъде силно затруднено. Тогава Александър, който от опит знаеше, че през зимата варварските атаки намаляваха, реши да прекара най-студените зимни месеци в Тракия и да премине на север напролет. Така и войниците му, изтощени от дългата и тежка кампания в Партия, щяха да си отдъхнат и да съберат сили за новите битки. Императорът първо обяви за посещението в Августа Траяна и освещаването на храма датата 30 ноември, след повече от месец. Нетърпелив да види родителите си и да измине по-скоро двестате мили, които го деляха от тях, Валентин непрестанно молеше боговете дните да минават по-бързо. Те може би чуха молбите му, защото властната майка на императора Юлия Мамея внезапно реши да измести освещаването на храма на ноемврийските иди – тринадесетия ден от месеца, когато римляните честваха Гощавката на Юпитер, – и войските трябваше да потеглят незабавно към вътрешността на Тракия. Валентин беше пратил вест, че ще пристигне в деня преди идите и родителите му го чакаха при градската порта със същото вълнение, с което той като малък беше чакал завръщането на баща си.

Освещаването стана на следващия ден. Ветераните, които бяха финансирали строежа, се видяха с младия Север Александър рано сутринта, за да му покажат вътрешността на сградата и да направят последни уточнения за протичането на церемонията, а съпругите им посрещнаха майка му Юлия Мамея в покрития портик при близкия храм на Хермес. Когато наближи времето за тържественото откриване, императорът и майка му излязоха с ветераните и съпругите им на площада пред храма и зачакаха шествието, което първожрецът и първожрицата трябваше да доведат от агората в долната част на града. Групи войници с орлите и знамената на легионите и вдигнати високо сребърни бюстове на Север Александър и предишните императори заемаха местата си по дългите страни на площада. Императорът разпитваше ветераните къде са служили, в какви кампании са участвали, как живеят сега и имат ли нужда от нещо. Диофан разказваше за военната си кариера, но изведнъж забеляза сред войниците сина си и замлъкна.

Александър проследи погледа му и каза:

- Валентин е от този град, сигурно го познаваш.

Диофан се стъписа, че императорът знае сина му по име, но бързо се опомни и отговори:

- Той е мой син, императоре.

Александър даде знак на Валентин да се приближи, повика и Кандидея, която стоеше сред знатните жени около майката на императора Юлия Мамея.

- Отличен син имаш, Диофане, достоен за Рим, императора, Августа Траяна и баща си!

- Боговете да те пазят, господарю! – просълзени извикаха Кандидея и Диофан.

В този момент откъм одеона и новия гимназион, също посветен на младия император Север Александър, покрай окичените с пурпурни ленти колони на портика, се зададе шествието на юношите, с венци и бели дрехи.

- Боговете да пазят господарите завинаги! – сякаш в отговор завикаха младежите, а с тях и целият насъбрал се народ.

Валентин сияеше от гордост и радост, все едно множеството поздравяваше него, а не императора. Той беше изпълнил мечтите на майка и татко...

- Та кажи за надписите – извади го от спомените гласът на Хрест.

- Аз вече съм поставил плочи с имената им. Но ми се иска и аз да бъда там заедно с тях.

- Тогава да изваем и твоята статуя?

- Не, ще е неприлично детето да стои наравно с родителите си. Но знаеш ли какво – можете да добавите малък мой образ като релеф на постамента за статуите. Така ще бъдем завинаги заедно.